Зад ъгъла се задават първите ездачи, половин дузина знаменосци, които носят кралския флаг, кръста на Свети Георги, знамето със зъбчатата решетка на крепостна врата на рода Боуфорт, и розата на Тюдорите. Върху знамето има червен дракон на бял и зелен фон, и червена роза — за Ланкастър. Само Кръглата маса на Камелот липсва от този нелеп парад. Сякаш кралят излага на показ всичките си гербове, изтъква всичките си предшественици, сякаш се опитва да демонстрира правото си над трона, което е спечелил единствено със силата на оръжието, сякаш отново се опитва да убеди всички, че е законният крал.
После идва и той, в броня с украсен с емайл нагръдник, но без шлем, изглежда войнствен и смел, готов да се включи в битка или турнир. Усмихва се — широка, ясна, уверена усмивка — и когато слугите отстрани край пътя и хората от близките села, които са тичали успоредно с процесията, а сега се редят край пътя, надават ликуващи възгласи и размахват шапки, Хенри кима ту на едната, ту на другата страна, сякаш се съгласява с тях.
Зад него идват обичайните му спътници, мъжете от свитата му. Никой друг не е в доспехи, всички останали са облечени за обичайна дневна езда, с ботуши, с плащове, един-двама — в подплатени жакети, а сред тях язди млад непознат мъж, който привлича вниманието ми още в първия миг, а после откривам, че не мога да отместя поглед от него.
Облечен е като всички останали, с хубави кожени ботуши — неговите са тъмнокафяви, кафяв тесен панталон, плътен жакет, който приляга чудесно на широките му рамене, и наметало за езда, навито на руло и завързано с колана на седлото зад него. Шапката му е от кафяво кадифе, а отпред върху нея е сложил красива брошка с три висящи перли. Разпознавам го начаса, не по брошката, а по златистокестенявата коса и веселата усмивка, наследената от майка ми весела усмивка, и гордо вдигнатата глава — така яздеше някога баща ми. Това е той. Трябва да е той. Това е момчето. Не е бил изпратен в Тауър, нито са го довели окован във вериги, нито вързан назад на коня си с нахлупена на главата му сламена шапка, за да го посрамят. Той язди зад краля като един от неговите спътници, като приятел, почти като близък сродник.
Някой го посочва на хората покрай пътя и те започват да дюдюкат грозно, а някой извиква: „Предател!“ Друг се покланя подигравателно, а една жена изкрещява: „Усмихваш се сега, а! Няма да се усмихваш задълго!“
Но той все пак се усмихва. Вдига глава и кима, приемайки виковете на хората, ту на една, ту на друга страна, а когато някакво глупаво момиче, пленено от непринудения му чар, изкрещява: „Ура!“ вместо някаква обида, той отривисто смъква шапката от главата си с цялото обаяние и непринуденост на моя баща, крал Едуард, който никога не можеше да подмине красива жена на пътя, без да ѝ намигне.
Както е гологлав на ярката есенна слънчева светлина, мога да видя как блести златната му коса. Косата на това момче е права, дълга и гладка, спуска се към раменете му, но мога да видя дали се къдри върху яката му отзад. Очите му са кафяви, лицето — загоряло, ресниците му са дълги и тъмни. Той е най-красивият мъж в целия двор, а до него, облечен в лъскавите си нови доспехи, моят съпруг, кралят изглежда като човек, който полага напразни усилия да създаде добро впечатление.
Момчето гледа неспокойно дамите от двора, които стоят в очакване на стъпалата, докато вижда съпругата си, и ѝ хвърля най-дръзката и палава усмивка, сякаш не се намират в най-ужасните обстоятелства, които някой би могъл да си представи. Хвърлям кос поглед към нея и виждам една напълно различна млада жена. Руменината е нахлула в бледите ѝ бузи, очите ѝ светят, тя пристъпва на място, почти сякаш танцува и се взира в него, сляпа за краля и шествието от знамена, сияеща, сякаш радостта от това, че го вижда, е по-голяма от всяка тревога на света. Сякаш няма особено значение в какво положение се намират, стига да бъдат заедно.
А после той премества поглед от нея към мен.
Разпознава ме веднага. Виждам го как обхваща с поглед елегантната ми рокля, почтителното държание на дамите ми, и осанката ми на кралица. Виждам го как забелязва високата ми диадема и богато избродираната ми рокля. После ме поглежда в лицето и усмивката му, закачливата му весела усмивка, проблясва точно като неудържимата радост на майка ми. Това е усмивка на пълна увереност, на разпознаване, на възторг от завръщането му. Трябва да прехапя вътрешните страни на бузите си, за да се сдържа да не хукна напред, за да го посрещна с широко разтворени обятия. Но не мога да попреча на сърцето си да се възрадва, и чувствам как сияя, сякаш ликувам. Той си е у дома. Момчето, което се представя за моя брат Ричард, най-сетне е у дома.