Коледа 1497 г.
За Коледа децата ми се връщат у дома, при мен. Хенри, Маргарет и Мери се връщат при нас от двореца Елтам, а Артур идва от Лъдлоу с настойника си, сър Ричард Поул, и скъпата ми Маги. Изтичвам долу до двора на конюшнята да посрещна групата от Лъдлоу, докато те влизат на коне в двора, една вечер, когато упоритият студен дъжд, валял цял ден, тъкмо се превръща в кръжащи снежинки.
— Слава на небесата, че пристигате, преди да стане по-студено! — Бурно се хвърлям да прегърна Артур, сякаш за да го изтръгна от тъмнината. — Но ти си толкова топъл! — Възпирам се да възкликна „и толкова прекрасен!“, защото най-голямото ми момче е, както винаги, истинско откровение за мен. През няколкото месеца на отсъствието си е пораснал, станал е малко по-висок. Мога да почувствам силата на жилестите му ръце, докато ме прегръща, той е принц във всеки смисъл на думата. Не мога да повярвам, че това е бебето, което държах в прегръдките си, едва прохождащото дете, чиито стъпки направлявах, когато виждам този млад човек, пъргав и с източени крайници като жребче, чиято глава сега стига до брадичката ми, и който отстъпва назад от прегръдката ми, за да ми се поклони с цялата елегантност на дядо си, моя баща, крал Едуард.
— Разбира се, че съм топъл — казва той. — Сър Ричард ни накара да препускаме в главоломен галоп през последния половин час.
— Исках да пристигнем преди падането на нощта — обяснява сър Ричард, слиза от коня си и ми се покланя ниско. — Той е добре — казва кратко. — Здрав, силен, и всеки ден научава нещо ново. Много добре се справя с хората в Уелс. Много е справедлив. Създаваме крал. Добър крал.
Маги слиза тежко от коня си, прави ми реверанс, а после изтичва да ме прегърне.
— Изглеждате добре — отбелязва тя, като отстъпва назад да ме огледа внимателно. — Щастлива ли сте? — пита със съмнение. — Как върви всичко тук? Негова светлост кралят?
Нещо ме кара да се обърна и да погледна към сянката, появила се на прага, в очертанията на отворената врата. Светлината от факлите е зад нея, но виждам силуета на Катрин Хънтли, с кадифената ѝ рокля, черна на фона на потрепващите сенки отвъд прага. Тя ме наблюдава как поздравявам сина си, а собственото ѝ невръстно момченце е далеч тази вечер и не ѝ е позволено да го вижда. Тя чува как настойникът на сина ми казва, че той е добър Уелски принц, макар да е смятала, че собственият ѝ син е роден за титла, и винаги са се обръщали към него с тази титла.
Правя ѝ знак да пристъпи напред.
— Помните лейди Катрин Хънтли — казвам на сър Ричард.
Маги ѝ прави реверанс и за момент ние, трите жени, оставаме неподвижни, докато навяваният от вятъра сняг се вихри около нас, сякаш сме безименни статуи в зимна градина. Какви би трябвало да бъдат имената върху пиедесталите на статуите? Дали сме две братовчедки и снаха, чиято съдба е да живеят заедно в мълчание, без никога да изричат истината? Или сме две злочести дъщери на победената династия Йорк и една самозванка, спечелила мястото си при нас, лукаво омайвайки краля? Ще разберем ли някога със сигурност?
Негова светлост кралят назначава на собствени разноски шест придворни дами на служба при лейди Катрин. Те ще работят за нея, както моите дами служат на мен, ще изпълняват поръчки, ще пишат бележки, ще раздават малки подаръци на бедните, ще ѝ правят компания, ще ѝ помагат да си избира дрехите и ще я обличат, ще се молят с нея в параклиса, ще пеят и свирят с нея, когато е весела, ще четат с нея, когато иска спокойствие. Тя има собствени покои в същия край на големия дворец, в който се намират и моите: своя спалня, личен кабинет, лична приемна. Понякога седи с мен, понякога отива при Нейна светлост майката на краля, където я очаква смразяващо посрещане, а друг път се оттегля с дамите си в собствената си приемна — един малък, отделен двор в кралския двор.
Дори на младия самозванец са дадени двама лични слуги, които ходят навсякъде с него и му служат — довеждат му коня, когато ще язди, подготвят спалнята му, придружават го, когато идва на вечеря. Спят в стаята му, единият — на сламеник, другият — на пода, така че всъщност са негови тъмничари; но когато той се обръща към някой от тях с молба да му даде ръкавиците, или иска наметалото си, става ясно, че те му служат с радост. Той живее в онази част на сградата, която е отредена за краля, в стаи в пределите на кралската гардеробна, охраняван като съкровище. Вратите към гардеробната и съкровищницата се заключват нощем, така че — без изобщо да изглежда, че е затворник — става така, че той е заключен вътре всяка нощ, сякаш самият той е скъпоценност. Но през деня той влиза и излиза от двореца, кимайки небрежно на дворцовите стражи, докато минава бавно покрай тях, излиза на езда, яхнал бърз кон, с придворни или сам, или с избрани приятели, които сякаш са горди да яздят с него. Излиза с лодка по реката, където никой не го наблюдава, нито му пречи да гребе толкова надалече, колкото поиска. Той е свободен и безгрижен като всеки друг млад мъж в този млад, безгрижен двор, но изглежда — без дори да претендира за превъзходство — че е роден водач, по-изтънчен от другарите си, признат и почитан от тях, почти сякаш е принц.