Вечер винаги е в покоите ми. Влиза и ми се покланя, казва няколко думи за поздрав, усмихва се с онази странно топла и интимна усмивка, а после се настанява близо до Катрин Хънтли. Често ги виждаме да разговарят, доближили глави, с тихи гласове, но не създават впечатление, че заговорничат. Когато някой се приближава до тях, те вдигат погледи и правят място на новодошлия, винаги са любезни, очарователни и непринудени. Ако ги оставят насаме, те разговарят, задават въпроси и отговарят, почти сякаш пеят заедно, сякаш не искат нищо повече от това да чуват гласовете си. Може да говорят за времето, за резултата от състезанието по стрелба с лък, за съвсем незначителни неща; но всеки долавя неустоимата им привързаност.
Често ги виждам да седят в нишата на големия прозорец, един до друг, с едва допиращи се рамене, с едва докосващи се колене. Понякога той се надвесва към нея и шепне на ухото ѝ, и устните му почти докосват бузата ѝ. Понякога тя обръща лице към него и той сигурно усеща топлия ѝ дъх по шията си, близо като при целувка. Могат да седят така по цели часове, тихи като послушни деца, нежни като млади влюбени преди годежа, без никога да се докосват, но никога на не повече от една ръка разстояние, като двойка гукащи гълъби.
— Господи, той я обожава — отбелязва Маги, като наблюдава това сдържано, неспирно ухажване. — Нима може винаги да остава на разстояние от нея? Никога ли не се промъкват тайно в покоите ѝ?
— Не мисля — казвам. — Изглежда, са се споразумели да бъдат постоянно близо един до друг компаньони, но вече не и съпруг и съпруга.
— А кралят? — пита Маги деликатно.
— Защо, какво си чула? — питам сухо. — В двора си само от няколко дни, хората сигурно са побързали да ти разкажат всичко. Какво знаеш вече?
Тя прави гримаса.
— Всички говорят, че той не може да откъсне очи от нея; когато излизат на езда, че винаги е близо до нея, когато танцува, иска нея за своя партньорка, изпраща ѝ най-хубавите ястия. Постоянно предлага подаръци, които тя мълчаливо връща, отново и отново я изпраща в кралската гардеробна, поръчва копринени платове за нови рокли, но тя се съгласява да носи единствено черно — поглежда ме и открива, че лицето ми е непроницаемо. — Виждали ли сте това? Знаете ли всичко това?
Свивам рамене.
— Видях по-голямата част от него сега, със съпруга си. Видях го някога преди със съпруга на друга жена. Някога аз бях момичето, което всички гледаха, докато обръщаха гръб на кралицата. Някога аз бях момичето, което получаваше роклите и подаръците.
— Когато бяхте фаворитка на краля?
— Точно като нея. По-лоша от нея, защото аз се перчех с това. Бях влюбена в Ричард и той беше влюбен в мен, и се ухажвахме точно под носа на съпругата му, Ан. Не бих сторила това сега. Никога не бих направила това сега. Тогава не си давах сметка колко е болезнено.
— Болезнено?
— И унизително. За съпругата. Виждам придворните да ме гледат, сякаш се питат какво си мисля. Виждам Хенри да ме гледа, сякаш се надява, че не забелязвам как заеква като момче, когато говори с нея. А тя…
Маги чака.
— Тя изобщо не ме поглежда — казвам. — Никога не ме поглежда да види как го приемам, или да разбере дали забелязвам триумфа ѝ. Никога не ме поглежда да види дали забелязвам, че съпругът ми я обожава; и, колкото и да е странно, сякаш бих могла да понеса единствено нейния поглед. Когато ми прави реверанс, или ми говори, си мисля, че единствено тя разбира как се чувствам. Сякаш тя и аз сме заедно в тази история, и някак трябва да се справим с нея заедно. Тя не може да промени това, че той се е влюбил в нея. Не търси благоволението му, не го примамва. Нито тя, нито аз можем да направим нещо за това, че той ме е разлюбил и се е влюбил в нея.
— Би могла да си тръгне!
— Не може да си тръгне — казвам. — Не може да остави съпруга си, не би могла да понесе да го остави тук, а Хенри изглежда твърдо решен той да живее в двора, да живее тук като близък сродник, почти сякаш е…
— Сякаш е ваш брат? — прошепва Маги, тихо като дихание.
Кимвам.
— А Хенри няма да я пусне да си върви. Търси я всяка сутрин в параклиса, не може да затвори очи и да каже молитвите си, докато не я е видял. Това ме кара да се чувствам… — млъквам, без да довърша, и избърсвам очи с крайчеца на ръкава си. — Такава глупачка съм, но това ме кара да се чувствам нежелана. Кара ме да се чувствам невзрачна. Не се чувствам като първата дама в кралския двор на Англия. Не чувствам, че съм там, където би трябвало да бъда, на мястото на майка ми. Дори не заемам обичайното си второ място след Нейна светлост майката на краля. Паднала съм още по-ниско. Унизена съм. Аз съм кралица на Англия, но незачитана от моя съпруг, краля, и от двора — правя пауза и се опитвам да се засмея, но гласът ми прозвучава като ридание. — Чувствам се незабележима, Маги! За пръв път в живота си! Чувствам се унизена! А това е тежко.