— Вие сте първата дама, вие сте кралицата, никой и нищо не може да ви отнеме това — настоява тя ожесточено.
— Знам. Наистина знам това — казвам печално. — Освен това се омъжих без любов, а сега изглежда, че той обича друга. Смешно е, че изобщо ме е грижа. Омъжих се за него, смятайки го за мой враг. Омъжих се за него, като го мразех и исках смъртта му. За мен би трябвало да е без значение, че сега той грейва, когато друга жена влиза в стаята.
— Но ви боли?
— Да. Откривам, че е така.
Дворът се готви радостно за Коледа. Артур е повикан при баща си, който му казва, че годежът му с испанската принцеса Катерина Арагонска е потвърден и ще се състои. Нищо не може да го забави, сега, когато монарсите на Испания са уверени, че не съществува претендент, застрашаващ престола на Хенри. Но те пишат на посланика си да го пита защо претендентът не е бил екзекутиран, тъй като са очаквали или смъртта му в битка, или бързото му обезглавяване на бойното поле. Защо не е бил изправен на съд и бързо отстранен?
Твърде неубедително, посланикът им отговаря, че кралят е милостив. Тъй като самите те са воювали безмилостно за престола, те не разбират това, но позволяват годежът да се състои, поставяйки единствено условие — претендентът трябва да умре преди брачната церемония. Предполагат, че това е достатъчна проява на разбиране. Посланикът намеква на краля, че Изабела и Фердинанд, кралят и кралицата на Испания, биха предпочели в страната да не остане и капка съмнителна кръв — нито Пъркин Уорбек, нито братът на Маги; биха предпочели изобщо да не съществува наследник от рода Йорк.
— Нима и бебето на лейди Хънтли? — питам. — Сега в превъплъщения на Ирод ли ще се превръщаме?
Артур идва да се разходи с мен в градината, където аз се сгушвам в кожите си и вървя с големи бързи крачки, за да се стопля, а дамите ми вървят бавно след мен.
— Изглеждате така, сякаш ви е студено.
— Студено ми е.
— Защо не влезете вътре, почитаема майко?
— Омръзна ми да стоя вътре. Омръзна ми всички да ме наблюдават.
Той ми предлага ръката си, която приемам, сияеща от удоволствие да видя момчето си, първородното си дете, с обноски на принц.
— Защо ви наблюдават? — пита внимателно той.
— Искат да знаят какво мисля за лейди Катрин Хънтли — казвам искрено. — Искат да знаят дали присъствието ѝ ме безпокои.
— Безпокои ли ви?
— Не.
— Негова светлост баща ми, изглежда много щастлив, че е заловил господин Уорбек — подема той внимателно.
Не мога да не се изкикотя на упражненията по дипломация на моето момче Артур.
— Така е — казвам.
— Макар да съм изненадан да открия, че господин Уорбек се ползва с благоволение и е в двора. Мислех, че баща ми смята да го отведе в Лондон и да го затвори в Тауър.
— Мисля, че всички сме изненадани от внезапната милост на баща ти.
— Не е като Ламбърт Симнъл — казва той. — Господин Уорбек не е соколар. Как така идва и си отива така свободно? И баща ми плаща ли му издръжка? Изглежда, че Уорбек има пари, за да плаща за книги и да залага. Със сигурност баща ми му дава най-хубавите дрехи и коне, а съпругата му, лейди Хънтли, живее бляскаво.
— Не зная — казвам.
— Заради вас ли го щади? — пита той много тихо.
Лицето ми е съвсем безизразно.
— Не зная — повтарям.
— Знаете, но не желаете да кажете — заявява Артур.
Притискам ръката му.
— Сине, по-безопасно е някои неща да останат неизказани.
Той се обръща да ме погледне, невинното му лице е озадачено.
— Почитаема майко, ако господин Уорбек е наистина този, за когото се представяше, ако по тази причина му е позволено да се разхожда и разпорежда из двора, тогава той има по-голямо право над трона, отколкото баща ми. Има по-голямо право на трона от мен.
— И това е точно причината, поради която никога няма да водим този разговор — отвръщам спокойно и твърдо.