— Наистина ли трябва да се омъжа за Хенри?
— Да, трябва. Ще станеш кралица на Англия и ще възвърнеш величието на семейството ни. Ще възстановиш мира в Англия. Това са велики постижения. Би трябвало да се радваш. Или, най-малкото, можеш да си даваш вид, че се радваш.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Ноември 1485 г.
Първият парламент на Хенри работи оживено, променя законите на Ричард, премахва подписа му от законниците, точно както смъкнаха бойната корона от главата му. Първо отменят всички обвинения в измяна и наказанията с лишаване от граждански права, издадени срещу поддръжниците на Тюдорите, обявявайки сами себе си за абсолютно невинни и верни единствено на интереса на страната си. Чичо ми, херцогът на Съфолк и синовете му Джон и Едмънд дьо ла Поул до един стават предани поддръжници на Тюдорите и вече не са на страната на Йорк, макар че майка им, Елизабет, е от династията Йорк и сестра на моя Ричард и на покойния ми баща. Моят полубрат Томас Грей, който беше оставен във Франция като заложник, ще бъде откупен и доведен у дома. Кралят ще пренебрегне подозренията, които изпитваше като претендент. Томас пише умолително писмо, в което казва, че никога не е искал да оставя впечатление, че се е опитвал да избяга от набързо сформирания двор на претендента Хенри, просто се връщал в Англия по повеля на майка ми. А Хенри, уверен в новата си власт, е готов да прости моментната измяна.
Връщат на майката на Хенри семейното ѝ състояние и имущество; нищо не е по-важно от натрупването на богатството на тази изключително властна кралска майка. После обещават да плащат на майка ми пенсия като на вдовстваща кралица. Съгласяват се също и че указът на Ричард, който постановяваше, че майка ми и баща ми никога не са били законно женени, трябва да бъде отхвърлен като клевета. Нещо повече, той трябва да бъде забравен, и никой не бива да го споменава занапред. С едно драсване на перото в парламента на Тюдорите нашето семейно име е възвърнато и аз, и всичките ми сестри отново сме законни принцеси от рода Йорк. Първата женитба на Сесили е забравена, сякаш никога не е била. Тя отново е принцеса Сесили Йоркска, и е свободна да бъде омъжена за сродника на лейди Маргарет. В двореца Уестминстър слугите сега подгъват коляно, когато ни поднасят някое блюдо, и всички наричат всяка от нас „Ваша светлост“.
Сесили е във възторг от внезапното възвръщане на титлите ни, всички ние, принцесите на Йорк, се радваме отново да бъдем себе си; но аз откривам майка си да се разхожда мълчаливо край студената река, с качулка на главата, сключила студени ръце в маншона си, приковала сивите си очи в сивата вода.
— Почитаема майко, какво има?
Пристъпвам, улавям ръцете ѝ и се вглеждам в бледото ѝ лице.
— Той вярва, че моите момчета са мъртви — прошепва тя.
Поглеждам надолу и виждам калта по обувките ѝ и по полите на роклята ѝ. Вървяла е покрай реката поне час, шепнейки на вдигащата леки вълнички вода.
— Елате вътре, замръзвате — казвам.
Тя се оставя да я хвана за ръката и да я поведа по чакълената пътека към градинската порта, и да ѝ помогна да се качи по каменните стълби до личните си покои.
— Хенри сигурно има безспорно доказателство, че момчетата ми са мъртви.
Свалям наметката ѝ и я принуждавам да седне в един стол до огъня. Сестрите ми са навън, обикалят къщите на търговците на коприна, със злато в кесиите, със слуги, които да отнесат покупките им у дома; обслужвани са коленопреклонно, радват се на възстановяването на положението си. Само майка ми и аз се борим тук, сковани от скръб. Коленича пред нея и чувствам как сухите тръстики под коленете ми изпускат студеното си ухание. Вземам ледените ѝ ръце в моите. Главите ни са толкова близо една до друга, че никой, нито дори човек, който подслушва на вратата, не може да чуе разговора, който водим шепнешком.
— Почитаема майко — казвам тихо. — Откъде знаете?
Тя навежда глава, сякаш са я ударили силно в гърдите.
— Трябва да има. Трябва да е напълно сигурен, че и двамата са мъртви.
— Нима все още се надявахте, че Едуард е жив, дори сега?
Едно малко движение, като на ранено животно, ми подсказва, че никога не е преставала да се надява, че най-големият ѝ син някак е избягал от Тауър и още е жив, някъде, въпреки всичко.
— Наистина ли?
— Мислех си, че ще разбера — казва тя много тихо. — В сърцето си. Мислех си, че ако моето момче Едуард е било убито, бих разбрала в същия миг. Мислех си, че духът му не може да е напуснал този свят и да не ме е докоснал, докато си е отивал. Знаеш ли, Елизабет, обичам го толкова много.