— Момчето е мъртво? — питам. — Загинал е в пожара?
Хенри навежда очи, свива рамене, въздъхва тежко и покрива очите си с длан, сякаш плаче.
— Не може да се е измъкнал от това — казва. — Огънят вече бушуваше, преди някой да е забелязал, беше истински ад — протяга ръка към мен и казва: — Едва ли е страдал. Кажи ѝ, че сигурно е било милостива и бърза смърт. Кажи ѝ, че всички много съжаляваме.
— Ще ѝ предам думите ви — е единственото, което обещавам, и оставям съпруга си да ръководи мъжете, които крещят за пясък, който да хвърлят върху пламъците, и „Вода! Още вода!“ Тръгвам обратно натам, където стои лейди Катрин с Хари и Маргарет до нея.
— Лейди Катрин… — правя ѝ знак да се отдалечи от тях, за да не чуват, тя бързо целува сина ми по рижата глава и идва при мен.
— Кралят смята, че съпругът ви е бил в леглото си в помещенията на гардеробната — казвам равно. Гласът ми е лишен от всякаква интонация, не намеква за нищо.
Тя кимва, безизразно.
— Кралят се опасява, че той сигурно е загинал в пламъците — казвам.
— Помещенията на гардеробната ли горят?
— Оттам е започнал пожарът, и се е разпространил.
И двете обмисляме любопитния факт, че огънят не е тръгнал от кухнята, нито от пекарната, нито дори от голямата зала, където винаги горят силни огньове, а от помещенията на гардеробната, където има най-строга охрана, където единственият открит пламък е този на свещите, които се палят, когато шивачките работят, и се гасят, когато те си тръгнат за вечерта.
— Предполагам — отбелязвам аз, — че след като кралят смята съпруга ви за мъртъв, няма да го търси.
Тя остава напълно неподвижна, докато тази мисъл попива в съзнанието ѝ, после вдига поглед към мен.
— Ваша светлост, синът ни, моето малко момче, е във властта на краля. Не бих могла да си тръгна без него. А съпругът ми няма да си тръгне без нас. Виждам, че той има шанс да избяга, но дори не е нужно да го питам какво ще направи; той никога не би заминал без нас. Ще трябва да е полумъртъв и да го изнесат оттук, за да замине без нас.
— Възможно е този шанс да му е бил пратен от Бог — изтъквам. — Пожар, суматоха, и това предположение за смъртта му.
Тя ме поглежда в очите.
— Той обича сина си, и обича мен — казва. — Той е доблестен… по-доблестен от всеки принц. А сега се прибра у дома. Няма да избяга отново.
Внимателно докосвам ръката ѝ.
— Тогава ще е по-добре да се появи отново скоро, с някакво обяснение — съветвам я кратко, и се отдалечавам от нея, за да застана при децата си и да ги уверя, че понитата им сигурно са били изкарани от отделенията си в конюшнята, и са благополучно изведени във влажните зимни поля.
На сутринта пламъците са потушени, но целият дворец, дори градините, мирише ужасно на мокри дървени греди и влажен пушек. Помещенията на гардеробната са голямото хранилище на двореца и в пламъците са унищожени безценни съкровища, не само скъпите рокли и церемониални одежди, а и накитите и короните, дори златните и сребърните блюда за масата, някои от най-хубавите мебели и запасите от ленено бельо. Вещи с огромна стойност са унищожени, а Хенри плаща на хора да пресеят въглените и жаравата за скъпоценности и разтопени метални предмети. Те донасят всевъзможни спасени предмети, дори оловото от прозорците се е разтопило и е разкривено и безформено. Ужасно е, като се помисли какво е изгубено; удивително е да се помисли какво е оцеляло.
— Как Уорбек изобщо се е измъкнал жив? — безцеремонно настоява лейди Маргарет пред Хенри, докато тримата стоим, гледайки развалините, в които са се превърнали кралските апартаменти, с овъглените, открити към небето покривни греди, все още димящи над нас. — Как е могъл да оцелее?
— Твърди, че вратата му се подпалила и той успял да я избие с ритник — казва Хенри кратко.
— Как е могъл? — пита тя. — Как е могъл да не се задуши от дима? Как е могъл да не изгори? Някой трябва да го е пуснал да излезе.
— Поне никой не загина — казвам. — Това е чудо.
Двамата ме поглеждат, по лицата им са изписани подозрение и страх.
— Някой трябва да го е пуснал да излезе — кралят повтаря отправеното от майка му обвинение.
Чакам.
— Ще проведа разследване сред слугите — зарича се Хенри. — Няма да търпя предател в двореца си, в собствената си гардеробна. Нямам намерение да стана жертва на измяна под собствения си покрив. Който и да закриля момчето, който и да го защитава, трябва да внимава. Който и да го е спасил от пожара, е също такъв предател като него самия. Досега го щадих, няма да го щадя вечно — внезапно той се обръща към мен и пита с остър тон: — Знаеш ли къде е бил?