Дворецът Уестминстър, Лондон
Лятото на 1498 г.
Връщаме се в двореца Уестминстър в ранното лято, за да отбележим празника на Света Троица14 в абатството. На сутринта, когато отиваме в параклиса, аз се оглеждам наоколо за лейди Катрин, която не е сред дамите ми. Съпругът ѝ също не е на обичайното си място сред предпочитаните спътници на краля. Накланям се към Сесили в тъмната ѝ рокля, в двоен траур за съпруга и дъщеря си, които починаха тази пролет, и питам бързо:
— В името Божие, къде са те?
Тя поклаща безмълвно глава.
После, докато Хенри, Нейна светлост и аз закусваме в личните покои на краля след службата в параклиса, двама слуги влизат и коленичат пред масата за закуска, със сведени глави, без да казват нищо.
— Какво има? — пита Хенри, макар за всички ни да е очевидно, че нещо се е случило с момчето. Оставям един залък хляб в чинията си, почти се изправям на крака, обзета от внезапен ужас пред това, което ще последва.
— Простете, Ваша светлост. Но момчето се е измъкнало.
— Измъкнало се е? — Хенри повтаря думите, почти сякаш не разбира смисъла им. — Какво искате да кажете с това, че се е измъкнало?
Майка му хвърля остър поглед към него, сякаш също като мен забелязва безстрастния му тон на човек, повтарящ предварително подготвени думи.
— Момчето? — пита настоятелно тя. — Момчето Уорбек?
— Избягал е — казва един от тях.
— Как е могъл да избяга? Не е ли затворен? — питам.
Те свеждат глави, когато чуват слисаната нотка в гласа ми.
— Имал е ключ, пригоден да пасне в ключалката — един от тях вдига поглед към мен и започва да обяснява: — Останалите в стаята му спели, може би са били упоени, толкова дълбоко спели. Той отворил вратата и излязъл.
— Излязъл? — повтаря Хенри.
— Имал ключ.
— Излязъл?
— Може би е упоил пазачите.
Някакво странно предчувствие ми подсказва да наблюдавам не добре изиграната изненада и нарастващия гняв на Хенри, а майка му. Тя го гледа, но не с обичайното си изражение на разбиране и одобрение, а така, сякаш не го е виждала никога преди, сякаш той прави нещо, което изненадва дори такава хитра стара интригантка като нея. Отпускам се отново в стола си.
— Как е могъл да има ключ? Откъде се е сдобил е упойваща отвара? — настоява Хенри, достатъчно високо, за да бъде чут през вратата на залата за аудиенции, където биха могли да чакат много хора, за да му пожелаят хубав ден, наострили уши за всяка клюка.
Никой не отвръща, че момчето е можело да получи каквото поиска, тъй като самият Хенри му е дал позволение да се разхожда свободно из двора и парична издръжка, която би покрила цената на кожено седло, или за пера за шапката му, а може и за някой сънотворен прах и заплащане за ключаря. Никой не изтъква, че ако момчето е искало да избяга, е можело да слезе до конюшните, да вземе коня си и да потегли, във всеки един ден от миналия октомври насам. Не е трябвало да чака нощта, за да бъде заключен вътре, та после да му трябва ключ, за да се измъкне. В цялата история има нещо измислено, като в приказка, като името му, като неговото минало. Сега момчето, което някога минаваше за принц само защото някой го облече в копринена риза, изчезва от заключена стая в мъртвилото на нощта.
— Трябва да бъде заловен отново! — крещи Хенри.
Щраква с пръсти да повика един от писарите си и човекът нахълтва вътре, с лъснала тонзура, с окачена на врата табличка за писане, с готови, подострени пера. Хенри изстрелва непрекъсната поредица от заповеди: пристанищата да бъдат затворени, шерифите на всяко графство да бъдат нащрек и да се оглеждат за момчето, вестоносци да пропуснат надолу по главните пътища, за да предупредят собствениците на всички ханове и странноприемници по пътя.
— Предложете награда за залавянето и връщането му, жив или мъртъв — предлага майката на краля.
Не вдигам поглед от чинията си и не казвам бързо: „О, не бива да му причиняват зло!“ Аз съм принцеса на Йорк и знам, че залозите винаги са живот или смърт. А той сигурно също е знаел това; сигурно е знаел, когато се е измъкнал в тъмнината, че подписва собствената си смъртна присъда. Щом веднъж е нарушил честната си дума, срещу която е оставен на свобода, те със сигурност ще тръгнат след него въоръжени.