— Мисля, че ще наредя да го доведат жив — казва Хенри безгрижно, сякаш така или иначе това няма особено значение. — Не бих искал да разстройвам лейди Катрин.
— Тя със сигурност ще се разстрои — отбелязвам.
— Да, но сега тя сигурно ще разбере, че съпругът ѝ е избягал и я е изоставил, изоставил я е като страхливец, сякаш вече не се смята за женен — казва ми Хенри твърдо, натрапвайки ми гледната си точка. — Тя сигурно вижда, че той явно изобщо не се интересува от нея, щом е готов да си отиде просто така — да я изостави напълно.
— Неверен и вероломен — майка му кимва.
— По-добре отидете да ѝ съобщите новината — казва Хенри. — Кажете ѝ, че той е организирал собственото си бягство, и го е сторил крайно безчестно, упоявайки един страж и измъквайки се като крадец. Оставил е нея сама, а сина им — без баща. Тя трябва да го презира за това. Предполагам, че ще издейства анулирането на брака си.
Надигам се от мястото си и докато той издърпва тежкия ми дървен стол, аз се обръщам и го поглеждам в лицето, сивите ми очи се вглеждат в неговите тъмни.
— Със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да го презира, със сигурност ще ѝ кажа, че според вас тя би трябвало да смята себе си за неомъжена жена, за каквато вие сте я смятали винаги. Да я уверя ли освен това, че мотивите ви да предлагате анулирането на брака ѝ, са благородни? — питам с леден тон, после излизам и оставям него и майка му да поръчат да им донесат карта на кралството, за да преценят къде може да е момчето.
Тази вечер Хенри идва в спалнята ми, изненадвайки мен и Сесили, която трябва да дели легло с мен през нощта. Тя излиза забързано от стаята, придърпвайки робата около себе си, докато Хенри влиза с бавни, лениви стъпки, носейки кана греян ейл с подправки, и чаша вино за мен, точно както правеше някога, когато бяхме щастливи заедно.
Подава ми чашата, сяда до огнището, налива си ейл и отпива дълга, дълбока глътка, като човек, който е стигнал до сигурен пристан и може да си позволи да се отпусне.
— Заговорничел е, знаеш ли — казва той кратко. — Подготвял е бягството си, заговорничейки с Фландрия, с Франция, с Шотландия. Обичайните съюзници. Приятелите, които никога не го забравят.
Не питам кой е „той“.
— Помогнали са му да се измъкне? — питам.
Хенри се подсмихва, протяга обутия си в ботуш крак и подритва един пън, който може да изпадне от огнището.
— Е, някой със сигурност му е помогнал. Изнесъл го е навън и го е пуснал на свобода.
Гледам го студено, опитвайки се да разбера какво иска да каже.
— Упоен като пазачите си ли е бил? — питам най-накрая. — Нима е бил упоен, отвлечен и изведен от замъка?
Хенри не ме поглежда в очите. Отново ми напомня за Хари, който усуква с пръст косата си и гледа в краката си, когато ми казва малката лъжа, която смята най-подходяща за оправдание.
— Откъде да зная? — казва Хенри. — Откъде, за Бога, да знам какво са направили тези предатели?
— Е, къде е той сега?
Той се подсмихва. Това е готов да признае.
— Зная къде е. Ще му дам няколко дни да осъзнае в какво тежко положение се намира. Той е сам, няма поддръжници. Ще спи на студ и влага. Ще го прибера утре, или вдругиден, скоро.
Подвивам крака в стола си.
— И защо това трябва да е повод за радост за нас? След като явно идвате при мен да празнуваме?
Той ми се усмихва.
— Ах, Елизабет. Познаваш ме толкова добре! Това е триумф, макар и скрит. Трябваше да сложа край на този нов ред, на това случайно утвърдило се споразумение. Никога не съм мислил, че той ще се установи така в сърцето на собствения ми двор! Но ето че заживя тук, щастлив и самодоволен натрапник, промъкваше се в покоите на жена си — не го отричай, знам, че го е правил, танцуваше с дамите, пишеше поеми, пееше песни, ходеше на лов, все за моя сметка, пременен като принц и навсякъде посрещан като такъв. Не това исках, когато го извлякох от убежището и го разобличих като обикновен претендент. Държах го окован във вериги в Ексетър. Накарах го да признае всичко, в което го обвиних. Той подписа всичко, което исках, прие името, което му дадох. Беше унизен до крайност, стъпкан в прахта, този син на лодкар-пияница. Не очаквах да се вре навсякъде, да се напъха дори в спалнята ѝ. Не очаквах, когато дойде в двора, да очарова всеки, с когото се срещне. Не очаквах да живее като принц, след като го бях накарал да признае, че е лъжец и измамник. Не мислех, че тя би… кой би дори и сънувал, че тя… една принцеса, би…?