Не се чувствам добре с това бебе; зачеването му бе неприятно и се боя от трудно раждане. Докато съм в усамотение, не мога да не мисля за двамата в Тауър — братовчед ми и момчето, което наричаше себе си мой брат, и се питам какво могат да виждат те от прозорците си и дали зимните следобеди и вечери, когато слънцето залязва толкова рано, а небето е толкова тъмно, не им се струват много дълги. Горкият Теди трябва да е свикнал, той не е бил свободен от близо тринайсет години; той възмъжа в тъмницата, без да познава друго освен студените стени на стаята си и малките квадратни стъкла на прозореца си. Когато си мисля за него, ми се струва, че бебето се размърдва в мен, и съзнавам, че постъпих много несправедливо, като не го спасих от този живот, който повече прилича на смърт. Предадох го, него, моя сродник, моя братовчед. Не оправдах надеждите като сродница, не оправдах надеждите и като кралица.
Сега още един млад мъж гледа навън през малък прозорец към притъмняващо небе и вижда как зимният ден се изплъзва, а аз слагам длан върху издутия си корем и прошепвам: „Никога. Това няма никога да се случи на теб“, сякаш бих могла да спася бебето си, макар че не мога да спася брат си.
Лейди Катрин Хънтли идва с мен, когато се оттеглям, за да ми прави компания, и ушива изящна нощна шапчица от бял лен с фин набор за детето ми, макар че никога не ѝ позволяват да вижда своето. Позволяват ѝ да посети затворника в Тауър, тя отсъства едно денонощие, връща се мълчалива и се навежда над ръкоделието си, избягвайки да говори с когото и да е за онова, което е видяла или чула.
Изчаквам, докато дамите излизат пред вратата на стаята ми, за да вземат блюдата за вечеря от прислужниците на прага и да ги внесат, за да ги подредят на голямата маса пред огъня, за да пируваме и да се веселим през дългото време на чакане, преди Великите пости да наложат по-оскъден избор на храна.
— Как е той? — питам кратко.
Тя веднага хвърля бърз поглед наоколо, за да види дали могат да ни чуят, но наблизо няма никой.
— Сломен — казва простичко.
— Болен ли е?
— Залинял.
— Има ли книги? Получава ли писма? Много ли е самотен?
— Не! — възкликва тя. — Постоянно пускат хора при него — после свива рамене. — Не разбирам защо. Почти всеки може да отиде да говори с него. Сякаш живее в зала за аудиенции, чиято врата стои отворена, всеки глупак в Лондон може да влезе и да му се закълне във вярност. Почти не го охраняват.
— Той не говори с тях, нали?
Лекото поклащане на главата ѝ показва, че той не казва нищо.
— Той не бива да говори с никого! — възкликвам с внезапен прилив на енергия. — Безопасността му зависи от това да не говори с тях, с никого.
— Те говорят с него — опитва се да ми обясни тя. — Неговите пазачи не държат вратата затворена, отварят я против волята му. Той е заобиколен от хора, които идват да му нашепват обещания.
— Той не трябва да отговаря! — Хващам ръцете ѝ, обзета от тревога, че не разбира. — Ще го държат под око, и сега го наблюдават. Не трябва да прави нищо, което би могло да предизвика подозрение.
Тя вдига поглед, среща очите ми и казва:
— Той е такъв, какъвто е. Цял живот е пораждал подозрения. Дори ако не прави нищо, освен да диша.
Раждането е дълго и вече почти губя съзнание от болка, когато чувам тъничък, немощен плач. Дават ми родилен ейл и познатият мирис и вкусът ми напомнят за мига, когато родих Артур и майка ми беше до мен, силните ѝ ръце бяха обвити около мен, гласът ѝ ме водеше в сънища, където не чувствах болка. Когато се събуждам, часове по-късно, ми казват, че съм родила момче, още едно момче за династията на Тюдорите, и че кралят е изпратил поздравленията си и скъп подарък, а почитаемата му майка се моли на колене за мен в параклиса си и досега, отравяйки благодарност, че Бог продължава да бъде благосклонен към нейния род.
Отнасят го, за да бъде кръстен Едмънд. Предполагам, че този мрачен избор е дело на Нейна светлост, тъй като крал Едмънд е срещнал мъченическа смърт15; но когато идва време да бъда пречистена в църква, установявам, че изпитвам неохота да напусна родилната стая. Тежестта и умората, дошли с бебето, не ме напускат, дори когато отвеждат бебето с дойката му в двореца Елтам, а изповедникът на лейди Маргарет, Джон Мортън, оставя настрана пищния си филон и митрата на архиепископ на Кентърбъри и идва като обикновен енорийски свещеник до преградата в стаята ми да ме подкани да изповядам греховете си, да приема благословията му и да се върна в света. Отивам бавно до желязната решетка и отпускам ръце върху розите на Тюдорите, и се чувствам затворена в тъмница като момчето, без надежда да бъда освободена.
15
Свети Едмънд, крал на англите от 855 до 869 г., убит от езичници, според преданието, защото отказал да се отрече от Христа. — Б.р.