Снижавам се пред яростта му; почти ми идва да коленича пред него.
— Милорд…
— Не ми казвайте нищо — казва той яростно. — Това е смъртната му присъда. Вече не мога да сторя нищо друго, освен да наредя да го убият. Където и да е, какъвто и вид да приеме, под каквото и име да се представя, те го търсят, вярват в него, искат го за крал на Англия.
— Не е заговорничил! — казвам настойчиво. — Сам казвате, че заговорът е бил ваш. Не са били той и Теди! Не се е провинил в нищо, освен в онова, което сте подучили онези мъже да му внушат. Не е направил нищо друго, освен да се съгласи с плана ви.
— Застрашава ме дори само като диша — казва Хенри направо. — Беззъбата му усмивка е моята гибел. Дори в тъмницата, с размазано лице, той си остава красив принц. Не го чака нищо друго освен смърт.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1499 г.
Хенри свиква на съвет всичките си лордове, за да изслушат обвиненията в държавна измяна срещу Теди; наричат го „Едуард, назоваващ себе си Уорик“, сякаш вече никой няма име, в чиято истинност може да се вярва. Наричат момчето Пъркин Уорбек и изброяват десетки други. Разтревожен, сплашен, за да прояви покорство, съветът нарежда на шерифите да изберат съдебни заседатели сред гражданите на Лондон, които ще изслушат показанията и ще произнесат присъда.
Лейди Катрин идва в покоите ми, с лице, по-бяло от дантелата, която държи в ръка. Прави украса за мъжка яка и ярките мъниста, които ще пришие към дантелата, потрепват на възглавничката.
Тя коленичи на пода пред мен; бавно сваля диадемата си и косата ѝ се спуска като водопад. Свежда глава ниско, почти до краката ми.
— Ваша светлост, моля за милост — казва тя.
Поглеждам сведената ѝ глава, лъскавата тъмна коса.
— Аз нямам власт — казвам.
— Милост за съпруга ми!
Поклащам глава. Навеждам се напред и докосвам рамото ѝ.
— Наистина, нямам власт в този двор. Надявах се вие да се застъпите пред краля и за двамата.
— Той ми обеща — казва тя: гласът ѝ е като лек шепот. — Обеща ми това лято. Но сега съпругът ми ще бъде изправен пред съд със съдебни заседатели.
Не я излъгвам, че те може да не издадат присъда, не се надявам, че доказателствата може да се окажат недостатъчни.
— Не бихте ли могли да убедите краля, както сторихте веднъж преди? — питам я. — Не бихте ли могли да му се усмихнете, не бихте ли могли да му позволите — да му дадете онова, което иска?
Клепачите над тъмните ѝ очи потрепват и тя ми отправя един продължителен поглед, сякаш за да отбележи иронията на положението — аз я подтиквам да прелъсти съпруга ми, за да спаси момчето. Знаем какво означава момчето и за двете ни.
— Платих моята част от сделката това лято, когато той обеща, че съпругът ми ще бъде в безопасност — казва тя. — Негова светлост каза, че ако той остане мирно и кротко в тъмницата, може да бъде освободен, по-късно. В замяна дадох на краля каквото искаше. Нямам какво повече да му предложа.
Отмятам глава и затварям очи за момент. Вече съм безгранично уморена, и от кралете, и от сделките, които те сключват, и от жените, които търсят начини да им угодят.
— Изгубили сте влиянието си?
Тя кимва, гледайки ме право в очите и признавайки срама си.
— Не ми е останало нищо, с което да го изкуша — тя замълчава, преди да ми се извини. — Съжалявам. Не знаех какво друго да направя през лятото, когато ми казаха, че съпругът ми е в затвора и е подложен на побоища. Нямах какво друго да предложа.
Въздъхвам.
— Ще говоря с него — казвам. — Но аз също нямам какво да му предложа.
Изпращам шамбелана си да поиска аудиенция при краля и ме въвеждат в личния му кабинет. Майка му стои зад трона и не се помръдва, когато влизам. Камериерът ми посочва къде да седна, аз гледам в лицето Хенри, седнал от другата страна на полираната тъмна маса, докато майка му стои зад гърба му като пазач, предпазващ го от света.