Майка ми щраква с пръсти в пристъп на раздразнение към самата себе си.
— Каква глупачка съм! Точно така! Правилно! Е, тогава върви! — побутва ме леко в гърба. — Върви, побързай! — чувам я как се смее. — Бъди възможно най-обикновена и невзрачна! Ако успееш да не бъдеш най-красивото момиче в Англия, ще бъде отлично!
Забързвам се да изпълня поръчаното от нея, а момчето, което носи подпалките, дотъркулва голямата дървена каца за къпане в спалнята ми и с усилие качва по стълбите тежките кани с гореща вода, които подава през вратата. Налага се да се изкъпя припряно, прислужницата внася каните и пълни кацата, а после се подсушавам, вдигам влажната си коса и я прибирам под черната триъгълна шапчица, която стои тежко на челото ми, с по две големи „крилца“ на ушите ми. Обличам бельото и зелената си рокля, а Бес се стрелка около мен, нанизва връзките през дупките, за да пристегне корсажа, и скоро вече съм овързана като пиле, нахлузвам обувките си и се обръщам към нея, а тя ми се усмихва и казва:
— Прекрасно. Толкова сте красива, ваша светлост.
Вземам ръчното огледало и виждам лицето си неясно отразено в очуканото сребро. Поруменяла съм от горещата баня и изглеждам добре, с овално лице, с наситено сиви очи. Опитвам да се усмихна леко и виждам как устните ми се извиват нагоре — празно изражение, лишено дори от искрица радост. Ричард ми казваше, че съм най-красивото момиче, което се е раждало някога, че един мой поглед разпалвал в него огън от желание, че кожата ми била съвършена, че се възхищавал на косата ми, че никога не спи така добре, както когато е заровил лице в русата ми плитка. Не очаквам да чуя подобни думи на обич никога повече. Не очаквам някога пак да се чувствам красива. Погребаха радостта ми и момичешката ми суета заедно с моя любим, и не очаквам някога отново да изпитам едното или другото.
Вратата на спалнята се отваря бурно.
— Той е тук — изрича задъхано Ан. — Влиза на кон във вътрешния двор с около четирийсет мъже. Мама казва да дойдеш веднага.
— Малките Уорик горе в учебната стая ли са?
Тя кимва.
— Предупредени са да не слизат.
И така, аз слизам по стълбите, с вдигната глава, сякаш нося корона вместо тежката шапчица, зелената ми рокля мете леко благоуханните тръстики, когато разтварят двойните врати и Хенри Тюдор, завоевателят на Англия, току-що коронованият крал, убиецът на моето щастие, влиза в голямата зала под мен.
Първото, което изпитвам, е облекчение; той не е чак такъв мъж, какъвто очаквах да видя. Всичките тези години, през които знаехме, че съществува претендент за трона, който очаква шанса си да нахлуе в страната, го превърнаха в нещо, вдъхващо ужас, в звяр, в огромно зло. Говореше се, че при Бозуърт бил охраняван от грамаден мъж, и си представях, че той също е гигант. Но мъжът, който влиза в залата, е с крехко телосложение, висок, но слаб и сух, близо трийсетгодишен, с енергична походка, но с напрегнато лице; с кестенява коса и тесни кафяви очи. За първи път си давам сметка, че сигурно е тежко да прекараш живота си в изгнание и накрая да спечелиш кралството си в една битка, чийто изход виси на косъм, благодарение на постъпката на един изменник; и да знаеш, че по-голямата част от страната не се радва на успеха ти, а жената, за която трябва да се ожениш, обича друг: твоя мъртъв враг и законен крал. Представях си го тържествуващ; но сега виждам мъж, обременен от един странен обрат на съдбата, от това, че е постигнал победата чрез долна измяна в един горещ августовски ден, несигурен дори сега дали Бог е с него.
Спирам за миг на стълбите, с ръка върху студената мраморна балюстрада, надвесвайки се да погледна надолу към него. Червеникавокафявата му коса оредява леко на темето; виждам това отвисоко, когато той си сваля шапката и се свежда ниско над ръката на майка ми, а после се изправя и ѝ се усмихва без топлота. Изражението му е сдържано, което е разбираемо, тъй като той идва в дома на изключително ненадеждна съюзница. Случваше се почитаемата ми майка да подкрепя плановете му срещу Ричард, друг път обаче тя се изправяше против него. Тя изпрати собствения си син Томас Грей в двора му като негов поддръжник, но после го повика отново у дома, когато заподозря Хенри в убийството на нашия принц. Предполагам, че никога не е знаел дали тя е приятел или враг; разбира се, че храни недоверие към нея. Сигурно изпитва недоверие към всички нас, двуличните принцеси. Сигурно се бои да не съм нечестна, да не се окажа невярна — това най-много от всичко.