— Кралят преследва Едмънд дьо ла Поул — казва той. — Кралят иска всички представители на рода Йорк да му се закълнат във вярност или да загинат. Моля ви, Ваша светлост, кажете на Маргарет да се откаже от брат си, за да може да опази сина си.
— Като мен? — прошепвам, твърде тихо, за да ме чуе.
Дворецът Уестминстър, Лондон
28-ми ноември 1499 г.
В деня на екзекуцията на Теди се разразява мощна буря, която трещи над двореца, и яростните мълнии ни принуждават да затворим капаците на прозорците и да се съберем около огньовете. Дъждът се лее над Тауър Грийн, правейки тревата мокра и хлъзгава следобеда, докато Теди върви несигурно по пътеката към дървения ешафод, където чака с брадвата си палачът със закрито с черна маска лице. С него има свещеник, и свидетели пред ешафода, но Теди не вижда нито едно приятелско лице, макар да се оглежда за някого, на когото да помаха. Винаги са го учили да се усмихва и да маха, когато види тълпа, той помни, че всеки от династията Йорк трябва винаги да се усмихва и да поздравява приятелите си.
Блясва мълния, която го кара да спре на място като нервно жребче. Никога не е бил навън в буря. От тринайсет години не е усещал дъжд по лицето си.
Моят полубрат Томас Грей ми казва, че според него Теди не знаел какво ще му се случи. Теди изповядва дребните си грехове и дава едно пени на палача, когато му казват да го направи. Винаги е бил покорен, винаги се е опитвал да угоди на другите. Полага светлокосата си глава, главата на един от рода Йорк, на дръвника, и разперва ръце в жеста на съгласие. Но не мисля, че изобщо е разбрал, че дава съгласието си за стоварването на брадвата и края на краткия си живот.
Хенри не желае да вечеря в голямата зала на Уестминстър тази вечер, майка му се е отдала на молитва. В тяхно отсъствие аз трябва да вляза сама, начело на дамите си, с Катрин зад мен, облечена изцяло в черно, и Маргарет, облечена в тъмносиньо. Залата е притихнала, хората от собственото ни домакинство са мълчаливи и навъсени, сякаш ни е била отнета някаква радост, която никога няма да получим обратно.
Долавям в залата нещо различно, докато вървя покрай безмълвните придворни, и когато сядам и се оглеждам, виждам какво се е променило. Начинът, по който са седнали. Всяка вечер мъжете и жените от многобройното ни домакинство влизат да вечерят и сядат според старшинството и важността на положението си в двора, мъжете — в единия край на голямата зала, жените — в другия. Всяка маса побира около дузина сътрапезници, които споделят общите блюда, поставени на масата. Но тази вечер е различно; някои маси са препълнени, на други има празни места. Виждам, че са се събрали на групи, без да зачитат традицията или старшинството.
Онези, които се бяха сприятелили с момчето, онези, които принадлежаха към династията Йорк, които служеха на майка ми и баща ми или чиито бащи са служили на майка ми и баща ми, онези, които ме обичат, които обичат братовчедка ми Маргарет и не искат да забравят брат ѝ Теди — те са избрали да седнат заедно; и в голямата зала има много, много маси, на които те седят в пълно мълчание, сякаш са дали обет да не проговорят никога повече, и се оглеждат наоколо, без да казват нищо.
На другите маси седят онези, които взеха страната на Хенри. Много от тях са стари привърженици на Ланкастър, някои от тях са били в домакинството на майка му или са служили на други нейни близки, някои са дошли да се бият с него при Бозуърт, други, като моя полубрат Томас Грей или зет ми Томас Хауард, прекарват всеки ден от живота си, опитвайки се да демонстрират верността си към новата династия на Тюдорите. Опитват се да изглеждат както обикновено, навеждат се през полупразните маси, говорят неестествено високо, все намират какво да кажат.
Почти без усилие дворът се е разделил — на хора, които тази вечер са в траур, облечени в сиво или черно, или с тъмносини ленти, забодени на късите им жакети, или с тъмни ръкавици, и такива, които се опитват да разговарят шумно и бодро, да се държат така, сякаш нищо не се е случило.
Хенри би се ужасил, ако видеше колко многобройни са онези, които открито скърбят за династията Йорк. Но Хенри няма да види. Само аз знам, че той лежи по лице на леглото си, увит плътно в наметалото си, неспособен да отиде на вечеря, неспособен да яде, почти неспособен да диша заради спазъма от вина и ужас при мисълта за това, което е сторил, и което никога не може да бъде поправено.
Навън бурята още тътне, небесата се покриват с талази от тъмни облаци, изобщо няма луна. Придворните са неспокойни; няма усещане за победа, усещане, че се е затворила една глава от историята. Предполагаше се, че смъртта на двамата млади мъже ще осигури възцаряването на мир и покой. Вместо това всички сме обладани от усещането, че сме извършили нещо много нередно.