— Той беше млад човек, прекарал живота си, стремейки се към трона — казва тя, сякаш думите се изтръгват насила от нея, сякаш това е трудно признание, което произнася под принуда, със сподавен глас. — Аз го възпитах да бъде такъв, сама го научих, че трябва да бъде крал на Англия, че не може да се задоволи с нещо по-малко от короната. Това бе мое дело. Казах, че не бива да мисли за нищо, освен да се върне в Англия, да вземе своето, и да го запази.
Чакам.
— Казах му, че това е волята Божия.
Кимвам.
— И сега той я извоюва — казва тя. — Той е там, където е роден да бъде. Но за да задържи властта, за да бъде сигурен в нея, трябваше да убие един млад човек, млад мъж също като него, момче, което се стремеше към трона, което също бе възпитано да вярва, че тронът е негов по право. Хенри има чувството, че е убил себе си. Убил е момчето, което сам той беше някога.
— Момчето, което самият той е бил някога — повтарям бавно. Тя ми показва едно момче, което не съм виждала преди. Момчето, наречено с името на лодкаря от Турне, беше също и момчето, което твърдеше, че е принц, но за Хенри то е било претендент като него, човек, отгледан и обучен само за една съдба.
— Затова харесваше момчето толкова много. Искаше да го пощади, с радост се обвърза с обещание да го помилва. Надяваше се да го накара да изглежда като нищожество, да го задържи в двора като шут, плащайки издръжката му, също както плащаше за другите си развлечения. Това беше част от плана му. Но после откри, че го харесва толкова много. После забеляза, че и двамата са момчета, отгледани в чужбина, но постоянно мислили за Англия, момчета, на които винаги е разказвано за Англия, на които винаги е казвано, че ще дойде моментът, когато трябва да отплават към дома и да встъпят във владение на кралството си. Веднъж той ми каза, че никой не може да разбере момчето, освен него — и че никой не може да разбере самия него, освен момчето.
— Тогава защо да го убива? — избухвам. — Защо да го екзекутира? Ако претендентът е бил негов огледален образ?
Тя ме поглежда, сякаш измъчвана от болка, и казва:
— За по-сигурно. Докато момчето беше живо, те щяха винаги да бъдат сравнявани, винаги щеше да има един огледален крал, и всички щяха винаги да местят поглед от единия към другия.
За момент тя не казва нищо, а аз си спомням как Хенри винаги съзнаваше, че не изглежда като крал, че не е крал като баща ми, и как момчето, което Хенри наричаше Пъркин, винаги изглеждаше като принц.
— Освен това той никога не би могъл да бъде в безопасност, докато момчето беше живо — казва тя. — Макар че се опита да го държи близо до себе си. Дори когато момчето беше в Тауър, оплетено в лъжи, вкарано в капан благодарение на собствените си думи, из цялата страна имаше хора, които се заричаха да го спасят. Сега Англия е в наша власт; но Хенри е убеден, че никога няма да я удържим. Момчето не беше като Хенри. То имаше тази дарба — дарбата да вдъхва обич.
— А сега никога няма да бъдете в безопасност — повтарям собствените ѝ думи и съзнавам, че отмъщението ми към тях е именно това, което казвам сега на жената, заела мястото ми в покоите на кралицата и зад тази маса, точно както синът ѝ зае мястото на моя брат. — Англия не е във ваша власт — казвам аз. — Не владеете Англия, и никога няма да бъдете в безопасност, и никога няма да бъдете обичани.
Тя свежда глава, сякаш това е доживотна присъда, сякаш я заслужава.
— Ще отида да го видя — казвам, отивайки до свързващата врата към покоите му, входът за кралицата.
— Не може да влезете — тя пристъпва напред. — Той е прекалено зле, за да ви приеме.
Тръгвам напред, сякаш съм готова да мина право през нея.
— Аз съм негова съпруга — казвам спокойно. — Аз съм кралица на Англия. Искам да видя съпруга си. И вие няма да ме спрете.
За миг си помислям, че ще трябва да я изблъскам със сила, но в последния миг тя забелязва решителното ми изражение, отстъпва назад и ми позволява да отворя вратата и да вляза.
Той не е в преддверието, но вратата към спалнята му е отворена. Потропвам леко на нея и пристъпвам в стаята му. Той е край прозореца, чиито капаци са разтворени, за да може да вижда нощното небе. Загледал се е навън, макар отвън да няма нищо освен тъмнина и само няколко разпръснати звезди проблясват като разпилени пайети по небето. Той се оглежда, вижда ме да влизам, но не проговаря. Почти мога да почувствам болката в сърцето му, самотата му, ужасното му отчаяние.
— Трябва да се върнеш в двора — заявявам направо. — Хората ще говорят. Не можеш да стоиш скрит тук.