— Наричаш го криене? — пита той предизвикателно.
— Да — казвам без колебание.
— Толкова ли им липсвам? — пита той с унищожителен тон. — Толкова ли ме обичат? Копнеят да ме видят?
— Очакват да те видят — казвам. — Ти си кралят на Англия, трябва да те виждат на трона. Не мога да нося бремето на короната на Тюдорите сама.
— Не мислех, че ще бъде толкова трудно — казва той с такъв тон, сякаш прави небрежно някаква незначителна забележка.
— Да — съгласявам се. — И аз не мислех, че ще е толкова тежко.
Той опира глава на каменния свод на прозореца.
— Мислех си, че щом веднъж битката бъде спечелена, ще бъде лесно. Мислех си, че ще съм постигнал най-съкровеното си желание. Но — знаеш ли? — по-лошо е да бъдеш крал, отколкото претендент.
Той се обръща и ме поглежда за първи път от седмици.
— Мислиш ли, че постъпих грешно? — пита. — Беше ли грях да убия двамата?
— Да — казвам простичко. — И се страхувам, че ще трябва да платим цената.
— Мислиш, че ще видим сина си да умира, че нашият внук ще умре и родът ни ще свърши с кралица-дева? — пита той горчиво. — Е, поръчах да ми изготвят предсказание, и то от астролог, по-опитен от теб и онази вещица, майка ти. Казват, че ще живеем дълго и ще процъфтяваме. Всички ми казват това.
— Разбира се, че го казват — казвам убедено. — И не претендирам, че мога да предвиждам бъдещето. Но знам със сигурност, че винаги има цена, която трябва да се плати.
— Не мисля, че родът ни ще отмре — казва той, като се опитва да се усмихне. — Имаме трима сина. Трима здрави принцове: Артур, Хенри и Едмънд. За Артур чувам само добри неща, Хенри е умен, красив и силен, а Едмънд е здрав и расте добре, слава на Бога.
— Майка ми бе родила трима принцове — отвръщам. — И умря без наследник.
Той се прекръства.
— За Бога, Елизабет, не изричай подобно нещо. Как можеш да говориш такива неща?
— Някой уби братята ми — казвам. — И двамата умряха, без да могат да се сбогуват с майка си.
— Не са загинали от моята ръка! — изкрещява той. — Бях в изгнание, на мили оттук. Не съм поръчвал смъртта им! Не можеш да ме виниш!
— Ти имаше облага от смъртта им — излагам твърдо доводите си. — Ти наследи престола им. А освен това уби братовчед ми Теди. Дори майка ти не може да отрече това. И уби момчето, онова обаятелно момче, без друга причина освен това, че беше обичано.
Той покрива лице с едната си ръка и сляпо ми протяга другата.
— Да, сторих го, наистина го сторих, да ми прости Господ. Но не знаех какво друго да направя. Кълна се, че нямаше какво друго да направя.
Ръката му намира моята и той я стиска здраво, сякаш мога да го извлека от скръбта.
— Прощаваш ли ми? Можеш ли да ми простиш, дори ако никой друг никога не го стори? Елизабет? Елизабет от Йорк — можеш ли да ми простиш?
Позволявам му да ме притегли до себе си. Той обръща глава към мен и чувствам, че бузите му са мокри от сълзи. Обвива ръце около мен и ме прегръща силно.
— Трябваше да го сторя — прошепва в косата ми. — Знаеш, че никога нямаше да бъдем в безопасност, докато той беше жив. Знаеш, че хората бяха готови да защитят неговата кауза, макар да беше в тъмницата. Обичаха го, сякаш беше принц. Той притежаваше онзи чар, онзи неустоим чар на рода Йорк. Трябваше да го убия. Трябваше.
Той се е вкопчил в мен така, сякаш мога да го спася от удавяне. Почти не мога да говоря заради болката, която чувствам, но казвам:
— Прощавам ти. Прощавам ти, Хенри.
Той издава дрезгаво ридание и притиска измъченото си лице към шията ми. Чувствам как трепери, вкопчен в мен. Над наведената му глава поглеждам към прозорците от цветно стъкло на стаята му, тъмни на фона на тъмното небе, и розата на Тюдорите, бяла с червена сърцевина, която майка му е наредила да инкрустират във всеки прозорец на стаята му. Тази вечер не ми се струва, че бялата и червената роза цъфтят заедно като една, тази вечер изглежда така, сякаш бялата роза на Йорк е прободена в чистото си бяло сърце и кърви в аленочервено.
Тази вечер знам, че наистина имам много за прощаване.
Бележка на автора
Тази книга е писана на много нива. Това е роман за една мистерия — следователно на малко разстояние от отбелязаните в историята факти; но в сърцевината си се основава на някои исторически факти, на които можете да вярвате, или да се убедите в тях, проучвайки ги сами. Вярвам, че смъртта на принцовете, вината за която традиционно се приписва на Ричард III, не е била негово дело, а предположението, че единият принц всъщност е оцелял, е изказвано от неколцина историци, чиито книги са изброени по-долу. Склонна съм да вярвам на версията, която разказвам тук. Въпреки това никой не знае нищо със сигурност, дори и сега.