— Какво?
Той въздиша, сякаш съм досадно глупава.
— Ще консумираме годежа си.
— Няма — заявявам.
— Ще ви се наложи да направите това в първата ни брачна нощ. Каква е разликата сега?
— Защото това ще ме опозори! — възкликвам. — Правите това в покоите на майка ми, докато сестрите ми са само на крачка отвъд тази врата, в собствения дворец на майка ми, преди сватбата ни, за да ме лишите от честта ми!
Усмивката му е студена.
— Не мисля, че имате кой знае каква чест за защитаване, нали, Елизабет? И моля ви — не се страхувайте, че ще разкрия, че не сте девица. Не помня вече колко много хора ми писаха, специално за да ме уведомят, че сте били любовница на крал Ричард. И онези, които си направиха труда да дойдат чак от Англия, само за да кажат, че са ви видели да се разхождате ръка за ръка с него в градините, че той е идвал в покоите ви всяка нощ, че сте били придворна дама на съпругата му, но сте прекарвали цялото си време в леглото му. Имаше и мнозина, които твърдяха, че тя е умряла от отрова и че именно вие сте ѝ подали тази отрова в чашата. Италианските прахчета на майка ви са били любезно поднесени на поредната жертва. Семейство Ривърс плавно преодоляват още едно препятствие.
Толкова съм ужасена, че едва мога да говоря.
— Никога — заричам се. — Никога не бих сторила зло на кралица Ан.
Той свива рамене, сякаш не е от особено значение дали съм престъпница и кралеубийца.
— О, кой ли се интересува от това сега? Не се съмнявам, че и двамата сме вършили неща, които бихме предпочели да не помним. Тя е мъртва, и той е мъртъв, и братята ви са мъртви, а вие сте сгодена за мен.
— Братята ми? — възкликвам, внезапно нащрек.
— Мъртви са. Не остана никой друг освен нас.
— Откъде знаете това?
— Знам го. Хайде, наведете се по-близо.
— Говорите за мъртвите ми братя, когато искате да ме посрамите?
Едва успявам да говоря; давя се от гняв.
Той се обляга назад и се разсмива, сякаш е искрено развеселен.
— Наистина! Та как бих могъл да посрамя момиче като вас? Вашата репутация ви изпреварва с цели мили. Вече сте напълно посрамена. През тази последна година мислех за вас като за нещо съвсем малко повече от готова на убийство блудница.
Останала съм без дъх, докато той ме обижда, а твърдата му ръка ме държи за кръста, притискайки ме към костеливите му колене, като дете, насила принудено да търпи нежелана милувка.
— Невъзможно е да ме желаете. Знаете, че аз не ви желая.
— Всъщност не ви желая. Съвсем не. Не ми се нравят твърде много повредените стоки. Не желая огризки, останали от друг мъж. Особено пък огризките на един мъртвец. Мисълта как Ричард узурпаторът ви опипва, а вие му правите мили очи заради короната, силно ме отвращава.
— Тогава ме пуснете! — изкрещявам и се отдръпвам, но той ме притиска здраво.
— Не. Защото, както виждате, трябва да се оженя за вас; тази вещица майка ви се погрижи за това. Камарите на Парламента се погрижиха за това. Но все пак настоявам да се уверя, че сте плодовита. Искам да зная какво получавам. След като съм принуден да се оженя за вас, трябва да настоя за плодовита съпруга. Трябва да имаме принц за Тюдорите. Всичко би било напусто, ако се окажете ялова.
Вече се боря истински, опитвам се да се изправя, опитвам се да се отскубна, опитвам се да разплета хватката на твърдите му ръце, дърпам пръстите му от талията си; но той е непобедим, ръцете му така са ме сграбчили, сякаш иска да ме удуши.
— Хайде — казва той, леко задъхано, — да ви принудя ли трябва? Или ще вдигнете тази красива рокля заради мен и ще можем да свършим работата и да се върнем на вечерята на майка ви? Може би ще ни потанцувате отново? Като блудницата, каквато сте?
За миг съм напълно застинала от ужас, взирайки се в мършавото му лице, после, за моя изненада, той внезапно ме сграбчва за китката, но пуска талията ми, и аз скачам от скута му и заставам пред него. За един последен миг си помислям да дръпна ръката си, да се втурна към вратата и да избягам, но кожата на ръката ми, където ме е стиснал, изгаря, а твърдостта на изражението му ми подсказва, че няма да има измъкване, няма да има шанс за бягство. Изчервявам се до алено и сълзите се появяват в очите ми.
— Моля ви — изричам немощно. — Моля ви, не ме карайте да правя това.
Той леко присвива рамене, сякаш не може да стори нищо друго, освен да ме държи за китката, сякаш съм пленница, а със свободната си ръка прави малък жест към полите на роклята ми, с който нарежда да ги повдигна, полите на моята рокля в зеления цвят на Тюдорите.