— Така ли казват? Тогава наистина съм англичанин — привързва връзките към колана си и се засмива: — В края на краищата се оказва, че съм английски селянин! Тази вечер ще кажа на лейди Маргарет и тя със сигурност ще дойде да ви види утре. Молеше се за това всяка нощ, откакто върша работата си тук.
— Молела се е, докато ме насилвахте? — питам аз.
— Това не е изнасилване — казва той. — Спрете да го повтаряте. Глупачка сте, щом го наричате така. Тъй като сме сгодени, това не може да е изнасилване. Като моя съпруга вие не можете да ми откажете. Имам права над вас и като ваш годеник. Отсега до смъртта си никога няма да можете да ми откажете. Между нас не може да има изнасилване, само моите права и вашият дълг.
Поглежда ме и вижда как протестът замира на устните ми.
— Вашите хора загубиха при Бозуърт — напомня ми той. — Вие сте военната плячка.
Дворецът Колдхарбър, Лондон
Коледното празненство на 1485 г.
Поканена съм да посетя годеника си в неговия двор, за да отпразнуваме коледните дни. Въвеждат ме в най-хубавите покои на двореца Колдхарбър, където майка му е разположила двора си. Когато влизам, следвана от майка ми и двете ми сестри, стаята постепенно притихва. Една придворна дама, която чете от Библията, вдига поглед и ме вижда, млъква, без да довърши, и настъпва тишина. Лейди Маргарет, седнала на един стол под златотъкан балдахин, сякаш е коронована кралица, вдига очи и спокойно ни оглежда, когато пристъпваме напред.
Правя ѝ нисък реверанс; зад гърба си виждам колко внимателно преценено се свежда майка ми. Упражнявали сме това изключително трудно движение в покоите на майка ми, опитвайки се да преценим точно колко почтителност да покажем. Сега майка ми изпитва непоклатима ненавист към лейди Маргарет, а и аз никога няма да ѝ простя, задето нареди на сина си да ме изнасили преди сватбата ни. Само Сесили и Ан правят реверанси с обикновена почтителност, като две второстепенни принцеси към всемогъщата майка на краля. Сесили дори се изправя с очарователна усмивка, тъй като е кръщелница на лейди Маргарет и разчита на добрата воля на тази всемогъща жена, за да се погрижи тя сватбата ѝ да се състои. Сестра ми не знае, а аз никога няма да ѝ кажа, че те щяха да я вземат така студено, както взеха мен, ако не бях успяла да зачена, и тя щеше да бъде изнасилена също като мен, а тази жена със сурово и твърдо като кремък лице щеше да продължава да се моли за бебе.
— Добре дошли в Колдхарбър — казва лейди Маргарет, а аз си помислям, че името е добре подбрано, защото това е изключително мизерно и недружелюбно обиталище. — И в столицата ни — продължава тя, сякаш ние не сме отгледани тук, в Лондон, докато тя беше отпратена с нищожен и незначителен съпруг в провинцията, синът ѝ — в изгнание, а родът ѝ бе напълно победен.
Майка ми оглежда покоите, забелязва евтините платнени възглавнички върху простата пейка в прозоречната ниша, както и че най-хубавият гоблен е подменен с по-лошо копие. Лейди Маргарет е изключително разумна домакиня, да не кажа стисната.
— Благодаря ви — казвам.
— Всички приготовления за сватбата вече са в ход — казва тя. — Следващата седмица можете да дойдете да ви вземат мярка за роклята в кралската гардеробна. Сестрите и майка ви също. Реших, че всички ще присъствате.
— Ще присъствам на собствената си сватба? — питам сухо, и я виждам как се изчервява от раздразнение.
— Цялото ви семейство — поправя ме тя.
Майка ми ѝ отправя най-любезната си усмивка:
— А Йоркският принц? — пита тя.
Възцарява се внезапно мълчание, сякаш полъх на студ току-що е вледенил стаята.
— Йоркският принц? — повтаря лейди Маргарет бавно, и долавям потрепване в безизразния ѝ глас. Поглежда майка ми със зараждащ се ужас, сякаш очаква всеки момент да бъде направено страховито разкритие. — Какво искате да кажете? Какъв Йоркски принц? Какво говорите? Какви ги говорите сега?
Майка ми невъзмутимо среща погледа ѝ.
— Нима сте забравили Йоркския принц?
Лейди Маргарет е станала по-бяла от платно. Виждам я как се вкопчва в подлакътниците на стола си, а ноктите ѝ са побелели, с такава сила ги стиска в паниката си. Хвърлям поглед към майка си: тя се наслаждава на това, като мечкар, който дразни мечката с остен с дълга дръжка.
— Какво имате предвид? — казва лейди Маргарет и гласът ѝ е изострен от страх. — Невъзможно е да намеквате… — тя млъква рязко с леко ахване, почти сякаш се бои от онова, което може да каже в следващия момент. — Невъзможно е сега да твърдите…
Една от дамите ѝ пристъпва напред.