— Елизабет, вие ще бъдете нейна снаха. Ще се научите да я уважавате, да я обичате и цените. Знаете, че през всичките години, когато баща ви беше на трона, майка ми нито за миг не се отказа от надеждите си.
Стисвам зъби.
— Зная — казвам. — Всички знаят. Тя разказва на всички и това.
— Трябва да се възхищавате на това.
Не мога да се заставя да кажа, че ѝ се възхищавам.
— Майка ми също е жена, притежаваща голяма твърдост — казвам предпазливо. Тайно си мисля: „Но не я боготворя, сякаш съм още малко дете, нито пък съм единственото, за което тя говори, сякаш няма в живота си нищо друго освен едно разглезено дете.“
— Сигурен съм, че сега са изпълнени с жлъч, но преди бяха приятелки и дори съюзници — напомня ми той. — Когато се оженим, ще се сближат отново. И двете ще имат внук, когото да обичат.
Той прави пауза, сякаш се надява, че ще кажа нещо за внука им.
Неуслужливо мълча.
— Добре ли сте, Елизабет?
— Да — казвам кратко.
— И месечното ви кървене не се е възобновило?
Стискам зъби от гняв, че се налага да обсъждам с него нещо толкова интимно.
— Не.
— Това е хубаво, това е толкова хубаво — казва той. — Това е най-важното! — Гордостта и вълнението му биха ми доставили такова удоволствие, ако бяха проявени от един любящ съпруг, но у него ме изпълват с раздразнение. Поглеждам го с неприкрита враждебност и запазвам мълчание.
— Е, Елизабет, само исках да ви кажа, че сватбата ни ще бъде на празника на света Маргарет Унгарска. Майка ми е подготвила всичко, не е нужно да правите нищо.
— Освен да мина по пътеката в църквата и да се съглася — подхвърлям. — Предполагам, дори майка ви ще признае, че трябва да дам съгласието си.
Той кимва и добавя:
— Да се съгласите и да изглеждате щастлива. Англия иска да види изпълнена с радост невеста, а също и аз. Ще ми угодите за това, Елизабет. Това е желанието ми.
Света Маргарет Унгарска е била принцеса като мен, но живяла в манастир в такава нищета, че издъхнала от глад. Изборът на нейния празник за сватбата ми от моята свекърва не ми убягва.
— Смирена и разкаяна — напомням му за девиза, който майка му ми избра. — Смирена и каеща се като света Маргарет.
Той има благоприличието да се подсмихне.
— Можете да бъдете смирена и разкаяна, колкото искате — усмихва се и ме поглежда така, сякаш му се иска да вземе ръката ми и да ме целуне. — Никога не можете да бъдете прекалено смирена за нас, скъпа.
Дворецът Уестминстър, Лондон
18-ти януари 1486 г.
Аз съм зимна булка, а утрото на сватбата ми е така смразяващо студено, както и сърцето ми. Когато се събуждам, виждам цветя от скреж по прозорците ми, и Бес, която влиза в стаята, ме моли да остана в леглото, докато разпали огъня и сложи бельото ми да се топли пред него.
Измъквам се от леглото, тя изхлузва нощницата ми през главата, а после ми поднася бельото, цялото ново и украсено с бяла копринена бродерия върху белия лен на подгъва, после — червената ми копринена рокля с прорези на ръкавите и отвори отпред, за да се вижда черната долна фуста от дамаска коприна. Суетейки се, тя завързва връзките под ръцете, докато другите две придворни дами връзват тези на гърба. Малко по-тясна ми е, отколкото когато най-напред ми взеха мярка за нея. Гърдите ми са наедрели, а талията ми започва да се налива. Забелязвам промените, но все още никой друг не ги вижда. Губя тялото, което моят любим обожаваше, момичешката гъвкавост, която той някога обвиваше около каленото си от битки тяло. Вместо това ще придобия формата, желана от майката на съпруга ми: закръглена като круша, плодовита жена, съд, който да поеме семето на Тюдорите, делва.
Стоя като детска кукла, обличана, сякаш съм направена от буци слама, натъпкани в чорап, безжизнено отпусната в ръцете им. Роклята е мрачно великолепна, придава на косата ми златист отблясък, а кожата ми сияе студено бяла на фона на скъпия тъмен плат. Вратата се отваря и влиза майка ми. Вече е в кремавата си рокля, обточена със зелено и сребристо и с панделки, с коса, вързана хлабаво отзад; по-късно ще я навие на кок под тежката си диадема. За първи път забелязвам, че сред русото има разпръснати едва забележими сиви косми; тя вече не е златна кралица.
— Изглеждаш прекрасно — казва тя, като ме целува. — Той знае ли, че ще носиш червено и черно?
— Майка му наглеждаше пробите на роклята — казвам безизразно. — Тя избра материята. Разбира се, че той знае. Тя знае всичко, и му го казва.
— Не пожелаха ли зелено?
— Червеното на рода Ланкастър — казвам с горчивина. — Червено за мъченица, червено като за блудница, кървавочервено.