Кръглото му набраздено от бръчки лице ме гледа, грейнало от простичко добросърдечие, когато заставам пред него. Той щеше да ръководи службата и на сватбата ми с Ричард, аз щях да стоя тук в бяла рокля, украсена с бели рози и да бъда омъжена и коронясана в една прекрасна церемония и да бъда обичана съпруга и щастлива кралица.
Когато милите му стари очи се спират върху лицето ми, усещам как потъвам в унес, почти припадам, сякаш съм влязла в някой от сънищата си, застанала тук на олтарните стъпала в сватбения си ден, точно както се надявах, че ще бъде. Замаяна, вземам ръката на Хенри и повтарям думите, които мислех, че ще кажа на друг мъж:
— Аз, Елизабет, вземам теб, Х… Х… Х… — заеквам. Сякаш не мога да изрека това погрешно име, не мога да се събудя за тази смущаваща действителност.
Ужасно е, не мога да изрека нито дума повече, не мога да си поема дъх, ужасният факт, че не се обричам на Ричард, е заседнал в гърлото ми. Започвам да се давя, след миг ще повърна. Чувствам как се потя, чувствам как се олюлявам, краката ми поддават под тялото. Не мога да се заставя да изрека името на друг мъж, не мога да се принудя да се обрека на никой друг, освен на Ричард. Опитвам отново. Стигам до: „Аз, Елизабет, вземам теб…“, но пак се задавям и млъквам. Безнадеждно е, не мога да го изрека. Издавам лека, подобна на вопъл кашлица и вдигам очи към лицето на Хенри. Не мога да се сдържа, мразя го като враг, не мога да се възпра да не мечтая за врага му, не мога да кажа името му, невъзможно е да се омъжа за него.
Но Хенри, прозаичен и реален, разбира точно какво се случва, и рязко ощипва с пръсти меката ми длан, за да се опомня. Забива нокти в плътта ми, аз изписквам от болка, суровият му кафяв поглед изплува от мъглата и аз виждам намръщеното му лице. Задъхано си поемам въздух.
— Кажи го! — промърморва той яростно.
Овладявам се и изричам отново, този път правилно:
— Аз, Елизабет, вземам теб, Хенри…
Сватбеното угощение е в двореца Уестминстър. Поднасят ми храната на едно коляно, като на кралица, макар Нейна светлост майката на краля да споменава един-два пъти, сякаш между другото, че може да съм съпруга на краля, но все още не съм коронована. След пиршеството има танци и кратка пиеса, представена от няколко опитни актьори. Представят се акробати, хористите пеят, шутът на краля пуска няколко пиперливи шеги, а после майка ми и сестрите ми идват да ме придружат до спалнята ми.
Тя е затоплена от отдавна стъкнат огън от тлеещи пънове и поръсени с благоухания борови шишарки в огнището, а майка ми ми дава глътка специално приготвен сватбен ейл.
— Притеснена ли си? — пита Сесили, с глас, сладък като медовина. Все още не е насрочена дата за сватбата ѝ, и тя се старае никой да не забрави, че трябва да е следващата. — Сигурна съм, че аз ще съм притеснена в първата си брачна нощ. Знам, че ще съм притеснена булка, когато ми дойде редът.
— Не — казвам кратко.
— Защо не помогнеш на сестра си да си легне? — предлага майка ми, и Сесили отмята завивките и ме побутва нагоре, за да се кача във високото легло. Облягам се на възглавниците и преглъщам безпокойството си.
Чуваме как кралят и приятелите му се приближават към вратата. Архиепископът влиза пръв, за да поръси със светена вода и да се помоли над брачното ложе. Зад него идва лейди Маргарет, здраво стиснала в ръце голямо разпятие от слонова кост, а зад нея се задава Хенри, който изглежда поруменял и усмихнат сред тълпа мъже, които го тупат по гърба и му казват, че е спечелил най-красивия трофей в цяла Англия.
Един смразяващ поглед от лейди Маргарет предупреждава всички, че няма да има непристойни шеги. Пажът отмята завивките, кралските камериери свалят тежката му, украсена със скъпоценни камъни мантия, Хенри в украсената си с красива бродерия бяла ленена нощна риза се вмъква между чаршафите до мен, и двамата седим в леглото и отпиваме от сватбения си ейл, като послушни деца по времето за лягане, докато архиепископът приключва молитвите си и отстъпва назад.
Гостите излизат неохотно, майка ми набързо ми се усмихва за сбогом и подбира със себе си сестрите ми. Лейди Маргарет си тръгва последна и докато отива към вратата, я виждам как поглежда назад към сина си, сякаш се възпира да не се върне вътре, за да го прегърне още веднъж.
Спомням си как той ми разказа за всичките години, когато си лягал да спи без нейната целувка или благословия, и че сега тя обича да го изпраща вечер в леглото. Виждам я как се колебае на прага, сякаш ѝ с непоносимо да го остави, и ѝ се усмихвам, протягам длан и я отпускам на рамото на сина ѝ — леко, собственическо докосване.