— Не е това.
— О, моля ви, кажете ми, може би умирате от глад? Може би сте самотна или премръзнала?
— Покоите ми са съвсем прилични — казвам през зъби.
— Тогава предлагам да позволите на майка ми да остане в апартаментите, които използва, и които са ѝ необходими като на мой личен съветник. И да задържите покоите, които ви е отредила. А аз ще ви посещавам всяка нощ, докато тръгна на път.
— Тръгвате на път?
За първи път чувам това.
Той кимва.
— Но не и вие. Вие няма да идвате с мен. Не бива да пътувате. Майка ми смята, че ще е по-добре да си почивате в Лондон. С нея заминаваме на север. Тя смята, че би било добре да ме видят колкото може повече хора, да посещаваме градове, да си осигуряваме преданост. Да утвърдим поддръжниците си на постовете им, да се сприятелим с прежните врагове. Тюдорите трябва да оставят своя отпечатък върху тази страна.
— О, тя определено няма да иска да отида там — казвам язвително. — Не и ако целта на това пътуване е да се представят Тюдорите. Няма да иска една принцеса на Йорк. Ами ако хората предпочетат мен пред вас? Ами ако не гледат нея и вас, а приветстват мен?
Хенри се изправя.
— Вярвам, че не е мислела за нищо друго, освен за вашето здраве, и за здравето на нашето бебе — както и аз — казва той рязко. — Но, разбира се, лоялността на кралството към династията на Тюдорите трябва да се спечели. Детето в утробата ви е наследник на Тюдорите. Правим това за вас и за детето, което носите. Майка ми работи за вас и за внука си. Иска ми се да имахте благоприличието да бъдете благодарна. Казвате, че сте принцеса, непрекъснато слушам, че сте принцеса по рождение — иска ми се да го показвахте. Иска ми се да опитате да се държите, както подобава на кралица.
Свеждам очи.
— Моля ви, предайте ѝ, че съм признателна — казвам. — Винаги, винаги съм признателна.
Майка ми идва в покоите ми, пребледняла, с писмо в ръка.
— Какво носиш? Нищо хубаво, както изглежда.
— Предложение от крал Хенри да се омъжа.
Вземам писмото от ръцете ѝ.
— Ти? — питам. — Ти? Какво има предвид?
Понечвам да огледам листа, но спирам рязко, за да я погледна. Дори устните ѝ са бели. Тя кима, сякаш е изгубила дар слово, кима и не казва нищо.
— Да се омъжиш за кого? Престани, майко. Плашиш ме. Какво си е наумил той? Кого има предвид?
— Джеймс Шотландски — от устните ѝ се откъсва леко, задъхано ахване, почти смях. — Там, най-отдолу в писмото, след всички комплименти и възторзи колко съм младолика и в какво добро здраве съм. Казва, че трябва да се омъжа за краля на Шотландия и да замина надалече, в Единбург, и да не се върна никога.
Поглеждам отново листа. В писмото си до майка ми моят съпруг заявява вежливо, че ще ѝ бъде много задължен, ако тя се срещне с шотландския посланик и приеме предаденото от него предложение за брак от краля на Шотландия, и се съгласи на датата, която ще предложат, за сватба това лято.
Поглеждам я.
— Той е полудял. Не може да нарежда това. Не може да ви заповядва да се омъжите. Не би посмял. Това сигурно е работа на майка му. Не е възможно да заминете.
Тя е вдигнала ръка към устата си, за да скрие, че устните ѝ треперят.
— Предполагам, че ще трябва да замина. Могат да ме заставят да замина.
— Майко, не мога да остана тук без вас!
— Ако той заповяда?
— Не мога да живея тук без вас!
— Непоносимо ми е да те оставя. Но ако кралят нареди това, няма да имаме избор.
— Не можете да се омъжите отново! — Потресена съм дори само при мисълта за това. — Не бива дори да си го помисляте!
Тя покрива очите си с ръка.
— Трудно мога да си представя подобно нещо. Баща ти… — тя млъква, без да довърши. — Елизабет, най-скъпа моя, казах ти, че трябва да бъдеш усмихната булка, казах на сестра си Катрин, че тъкмо тя най-добре знае, че жените трябва да се омъжат там, където им наредят, и приех Сесили да бъде сгодена за мъж, избран от Хенри. Не мога да се държа така, сякаш съм единствената от нас, която трябва да бъде пощадена. Хенри спечели битката. Сега той владее Англия. Ако той заповяда да се омъжа, дори за краля на Шотландия, ще трябва да отида в Шотландия.
— Това сигурно е скроено от майка му — избухвам. — Сигурно майка му иска да те отстрани, а не той!
— Да — казва майка ми бавно. — Вероятно е тя. Но си е направила погрешно сметката. Не за първи път допусна грешка в разправата си с мен.
— Защо?
— Защото те ще искат да отида в Единбург, за да са сигурни, че шотландският крал ще се придържа към новия съюз с Англия. Ще искат да опазя приятелството му с Хенри. Ще смятат, че ако съм кралица в Шотландия, Джеймс никога няма да нахлуе в кралството на зет ми.