— И? — прошепвам.
— Грешат — заявява тя ожесточено. — Толкова много грешат. В деня, в който стана кралица на Шотландия с армия, която да командвам, и съпруг, когото да съветвам, няма да служа на Хенри Тюдор. Няма да убедя съпруга си да поддържа мир с Хенри. Ако съм достатъчно силна и успея да командвам съюзниците, които ще са ми нужни, ще потегля лично срещу Хенри Тюдор, и ще дойда на юг с ужасяваща армия.
— Ще нахлуете с шотландците? — прошепвам. Това е огромният ужас на Англия — нашествие на шотландците, армия от варвари, връхлитаща от студените земи на Севера, опустошаваща всичко. — Срещу Хенри? За да поставите на трона на Англия нов крал? Претендент на Йорк?
Тя дори не кимва, само разтваря широко сивите си очи.
— Но какво ще стане с мен? — казвам простичко. — Какво ще стане с мен и бебето ми?
Решаваме да се опитам да поговоря с Хенри. В седмиците преди да потегли на пътуването си, той идва в стаята ми и спи в леглото ми всяка нощ. Целта е да придаде достоверност на твърдението, че бебето е заченато през медения месец. Не ме докосва, тъй това би могло да застраши детето, което расте в разширяващия ми се корем, но хапва нещо леко за вечеря до огнището и ляга в леглото до мен. През повечето време е неспокоен, смущаван от сънища. Често прекарва по цели часове нощем на колене, и тогава си мисля, че сигурно се измъчва от съзнанието, че е обявил война на един миропомазан крал, преобърнал е Божиите закони, и е разбил сърцето ми. В тъмнината на нощта съвестта му говори по-високо от амбициите на майка му.
В някои нощи той идва късно, след като е седял при майка си, в други идва леко пийнал, след веселба с приятели. Има много малко приятели — само онези от годините на изгнание, мъже, на които знае, че може да се довери, защото са били с него, когато той беше претендент и са били отчаяни колкото него. Почита само трима мъже: чичо си Джаспър и новите си сродници лорд Томас Станли и сър Уилям Станли. Те са единствените му съветници. Тази нощ идва подранил и замислен, с куп книжа в ръце — молби от хора, които са го подкрепили, а сега искат дял от богатството на Англия — босоногите изгнаници, редящи се на опашка за обувките на покойниците.
— Съпруже, бих искала да поговорим — седя до огнището по нощница, с червена роба, наметната на раменете, с разресани и разпуснати коси. Поднесла съм му греян ейл и малки пайове с месо.
— Вероятно за майка ви — той се досеща веднага и отговаря троснато, обхващайки приготовленията ми с един бърз поглед. — Защо иначе бихте се грижили за удобството ми? Защо иначе бихте си правили труда да изглеждате неустоима? Знаете, че сте по-красива от всяка жена, която съм виждал някога през живота си. Винаги, когато носите червено и разпускате косата си, знам, че се надявате да ме вкарате в капан.
— Наистина става дума за нея — казвам, без изобщо да се смутя. — Не искам да бъде изпратена далече от мен. Не искам да заминава за Шотландия. И не искам да се налага да се омъжва отново. Тя обичаше баща ми. Никога не сте ги виждали заедно, но това беше брак по истинска любов, дълбока обич. Не искам тя да бъде принудена да се омъжва и да споделя легло с друг мъж — мъж, по-млад от нея с четиринайсет години, и наш враг… това е… това е… — млъквам, без да довърша. — Наистина, ужасно е да се иска такова нещо от нея.
Настава кратко мълчание, докато той седи в стола си срещу огъня, загледан в пъновете, които догарят и се превръщат в червена жарава.
— Разбирам, че не искате тя да заминава — казва тихо. — И съжалявам за това. Но половината от тази страна все още подкрепя династията Йорк. За тях нищо не се е променило. Понякога си мисля, че нищо няма да ги промени. Поражението не ги променя, просто ги озлобява и ги прави по-опасни. Те подкрепяха Ричард и няма да минат на моя страна. Някои от тях си въобразяват, че братята ви са още живи, и шушукат нещо за принц отвъд морето. Гледат на мен като на натрапник, като на нашественик. Знаете ли как ме наричат по улиците на Йорк? Шпионите ми го съобщават. Наричат ме Хенри Завоевателя, сякаш съм Уилям Нормански — незаконороденият чужденец. Сякаш съм поредното чуждестранно копеле. Просто претендент за трона. И ме мразят.
Размърдвам се, готова да скалъпя някаква утешителна лъжа; но той протяга ръка, аз слагам студената си длан в неговата и той ме придърпва към себе си, за да застана пред него.
— Ако някой, който и да е, предяви претенции към трона и произхожда от фамилията Йорк, ще събере хиляди, може би много хиляди мъже — казва той. — Помислете си за това. Можете да поставите дори куче под знамето с бялата роза, и те ще излязат и ще се бият до смърт за него. И аз ще се върна в старото си положение. Срещу куче или срещу принц, ще трябва да водя отново цялата битка. Ще бъде все едно да предприема нова инвазия, съвсем отначало. Отново сън няма да ме хваща, като преди битката при Бозуърт, и пак ще сънувам отново и отново онзи ден. Ще е същото, с изключение на едно — което е много по-лошо: този път няма да имам френски войски, няма да имам поддръжници от Бретан, няма да имам чуждестранни пари, за да платя на добре обучени наемници. Няма да имам глупашкия оптимизъм на момче, което влиза в битка за първи път. Този път ще бъда сам. Този път няма да имам поддръжници, освен онези мъже, които се присъединиха към двора ми, откакто спечелих битката.