Той вижда изписаното на лицето ми презрение към тях и кимва, съгласявайки се с мен.
— Знам, те са опортюнисти — казва. — Да, знам. Мъже, които се присъединяват към печелившата страна. Нима мислите, че не си давам сметка, че те щяха да бъдат първи приятели на Ричард, ако той бе победил при Бозуърт? Мислите ли, че не знам, че те пак биха се присъединили към онзи, който спечели битката, при сблъсък между мен и един нов претендент? Нима мислите, че не зная, че всеки един от тях е мой приятел, мой най-скъп приятел, само защото спечелих тъкмо онази битка точно в онзи определен ден? Мислите ли, че не си давам сметка кои са малцината, наистина малцината, които бяха с мен в Бретан, съпоставени с твърде, наистина твърде многото, които са сега с мен в Лондон? Нима мислите, че не знам, че всеки нов претендент, който ме победи, ще бъде точно такъв, какъвто съм аз, ще стори точно това, което сторих аз — ще промени закона, ще раздава богатства, ще се опита да си създаде и задържи верни приятели.
— Какъв нов претендент? — прошепвам, избирайки точно тази дума от тревогите му. За миг застивам от страх, че е чул слух за някакво момче, скрито някъде в Европа, което може би пише на майка ми. — Какво имате предвид с това „нов претендент“?
— Който и да е — казва той рязко. — И сам Господ не може да знае кой се крие някъде там! Постоянно чувам за някакво момче, постоянно чувам да се мълви за някакво момче, но никой не може да ми каже къде е то или за какво претендира. Бог знае какво биха сторили хората, ако чуят дори само половината от историите, които аз трябва да слушам всеки ден. Джон дьо ла Поул, вашият братовчед, може и да ми се е заклел във вярност, но майка му е сестра на баща ви, а той беше посочен за наследник на Ричард — не зная дали мога да му имам доверие. Франсис Лъвъл — най-големият приятел на Ричард — се крие в убежище и никой не знае какво иска, какво крои или с кого работи. Бог да ми е на помощ, имам моменти, когато се съмнявам дори във вашия чичо Едуард Удвил, а той е в свитата ми още от Бретан. Бавя освобождаването на вашия полубрат Томас Грей, защото се боя, че няма да се прибере в Англия като верноподаник, а ще бъде просто още едно тяхно оръдие — които и да са те, каквото и да чакат. Освен това съществува и Едуард, граф Уорик, в домакинството на майка ви, който се учи… на какво точно? На измяна? Заобиколен съм от близките ви, а нямам доверие на никого от тях.
— Едуард е дете — казвам бързо, останала без дъх от облекчение, че поне не е чувал нищо за принц на Йорк, не знае местонахождението му, не разполага с никакви подробности, разкриващи външността му, възпитанието му, претенциите му. — Той ви е напълно предан, както е и майка ми сега. Дадохме ви дума, че Теди никога няма да се изправи срещу вас. Обещахме ви верността му. Той е дал клетва за вярност. От всички нас, най-много от всички нас, можете да имате доверие на него.
— Надявам се — казва той. — Надявам се — изглежда изцеден от страховете си. — Но въпреки това — трябва да направя всичко необходимо! Трябва да запазя мира в тази страна, трябва да подсигуря границите. Опитвам се да извърша голямо дело, Елизабет. Опитвам се да направя това, което направи баща ти, да утвърдя нова кралска фамилия, да оставя нейния отпечатък върху страната, да доведа страната до мир. Баща ти така и не успя да постигне траен мир с Шотландия, макар да се опитваше, точно както се опитвам аз. Ако майка ти отиде в Шотландия заради нас, и опази съюза с тях, ще направи услуга и на теб, и на мен, а внукът ѝ ще ѝ бъде задължен цял живот, че е наследил една спокойна Англия. Помисли за това! Да дадем на сина си неговото кралство с граници, по които цари мир! А тя би могла да го стори!
— Имам нужда да е при мен! — това е детски вопъл. — Вие не бихте отпратили майка си. Държите тя да е с вас през цялото време! Държите я достатъчно близо!