Сесили отваря уста, сякаш се кани да възрази, но един студен поглед на майка ми ѝ затваря устата.
— Засега крал Хенри изобщо знае много малко за новото си кралство — продължава спокойно майка ми. — Прекарал е почти целия си живот в чужбина. Но ние ще му помогнем и ще му кажем всичко, което е нужно да знае.
— Но Елизабет и Ричард…
— Това е едно от нещата, които не е нужно да знае.
— О, много добре — казва троснато Сесили. — Но тук става дума за всички ни, не само за Елизабет. Елизабет не е единствената тук, макар да се държи, сякаш никой друг освен нея няма значение. А малките Уорик вечно питат кога ще бъдат в безопасност, и Маги се страхува за Едуард. Ами аз? Омъжена ли съм или не? Какво ще стане с мен?
Майка ми се намръщва пред този поток от настойчиви въпроси. Сесили беше омъжена така набързо, точно преди битката, а женихът ѝ потегли още преди да споделят легло. Сега, разбира се, той е изчезнал, а кралят, който даде нареждане за венчавката, е мъртъв, и всичко, което всички планираха, се провали. Сесили може би е отново девойка, или може би вдовица, а може би дори изоставена съпруга. Никой не знае.
— Лейди Маргарет ще приеме малките Уорик за свои повереници. А освен това тя има планове за теб. Говореше много мило за теб и за всичките ти сестри.
— Лейди Маргарет ли ще управлява двора? — питам тихо.
— Какви планове? — настоява Сесили.
— Ще ти кажа по-късно, когато самата аз знам повече — казва майка ми на Сесили, после, обърната към мен, отбелязва: — Трябва да ѝ се прислужва на едно коляно, трябва да бъде наричана „Ваша светлост“, полага ѝ се поклон като за кралица.
Правя малка презрителна гримаса:
— С нея не се разделихме като най-добри приятелки.
— Когато се омъжиш и станеш кралица, тя ще ти прави реверанс, независимо от титлата си — казва майка ми простичко. — Няма значение дали те харесва или не, ти въпреки това ще се омъжиш за сина ѝ — обръща се към по-малките деца: — Сега ще покажа стаите на всички ви.
— Не сме ли в обичайните си стаи? — питам необмислено.
Усмивката на майка ми е леко напрегната:
— Разбира се, че вече не сме в кралските апартаменти. Лейди Маргарет Станли е запазила покоите на кралицата за себе си. А семейството на съпруга ѝ, фамилията Станли, разполага с всички най-хубави покои. Ние сме в по-обикновените стаи. Ти си в старата стая на лейди Маргарет. Изглежда, че с нея си разменихме местата.
— Лейди Маргарет Станли ще получи покоите на кралицата? — питам. — Не е ли мислила, че аз ще ги взема?
— Все още не би могла, във всеки случай — казва майка ми. — Не и до деня, когато се омъжиш и бъдеш коронясана. Дотогава тя е първата дама в двора на Хенри, и държи всички да го знаят. Очевидно е наредила на всички да я наричат Нейна светлост майката на краля.
— Нейна светлост майката на краля? — повтарям странната титла.
— Да — казва майка ми с иронична усмивка. — Не е зле за жена, която беше моя придворна дама, и която прекара последната година, разделена със съпруга си и под домашен арест за държавна измяна, не мислиш ли?
Нанасяме се в по-скромните си покои в двореца Уестминстър и чакаме крал Хенри да ни призове да се явим пред него. Той не го прави. Приема в двореца на лондонския епископ, близо до катедралата „Сейнт Пол“ в Сити, и всички, които могат да претендират, че принадлежат към рода Ланкастър, или че са отдавнашни тайни поддръжници на каузата на Тюдор, се стичат да го видят и искат отплата за предаността си. Чакаме покана да бъдем представени в двора, но такава не идва.
Майка ми поръчва нови рокли за мен, диадеми, които да ме направят да изглеждам още по-висока, нови пантофки, които да се подават под подгъва на новите рокли, и ме обсипва с комплименти за вида ми. Светлокоса съм като нея, със сиви очи. Тя е била прочута с красотата си, дъщеря на най-привлекателната двойка в кралството, и казва със сдържано задоволство, че съм наследила семейната външност.
Изглежда спокойна; но хората започват да говорят. Сесили казва, че може и да сме отново в кралския дворец, но че тук е толкова самотно и така тихо, сякаш сме затворени в убежище. Не си правя труд да изказвам несъгласие с нея, но тя греши. Толкова много греши. Тя не помни убежището така, както го помня аз; няма нищо, нищо по-ужасно от тъмнината и тишината, и от това да знаеш, че не можеш да излезеш, и да се боиш, че всеки може да влезе. Последния път, когато бяхме в убежище, не можахме да излезем девет месеца; сториха ми се като девет години, и си мислех, че ще повехна и ще умра без слънчевата светлина. Сесили казва, че тя, като омъжена жена, дори не би трябвало да бъде с нас, а е редно да я пуснат да отиде при съпруга си.