Когато вдигам поглед към нея, трябва да примижа срещу ясното небе на запад, където слънцето залязва ослепително ярко, обещавайки още един нетипично горещ ден утре.
— Майко, това ваше дело ли е?
Тя се засмива:
— Нима ме обвиняваш в магьосничество? — пита. — Нима искаш да кажеш, че съм проклела цялата страна, изпращайки ѝ носещ мор вятър? Не, не бих могла да направя така, че подобно нещо да се случи, а дори да имах подобна сила, нямаше да я използвам. Тази болест дойде с Хенри, защото той нае най-големите злодеи в християнския свят да нахлуят в тази нещастна страна, и те донесоха със себе си болестта от най-мрачните, най-мръсни затвори на Франция. Не магия, а тези мъже, нахлувайки тук, донесоха със себе си болестта. Ето защо тя започна първо в Уелс, а после дойде в Лондон — тя следваше неговия път, но не чрез магия, а чрез мръсотията, която оставяха след себе си и чрез нещастните жени, които похищаваха по пътя си. Армията от затворници на Хенри донесе болестта, макар всички да приемат това като знак, че Бог е против него.
— Но може ли да бъде и двете? — питам. — И болест, и знак?
— Без съмнение е и двете — казва тя. — Говорят, че крал, чието царуване започва с пот, ще трябва да се потруди да запази трона си. Болестта, донесена от Хенри, убива неговите приятели и поддръжници, сякаш този мор е оръжие срещу него и тях. Той губи повече съюзници сега, в триумфа си, отколкото някога са загинали на бойното поле. Щеше да е забавно, ако не беше толкова печално.
— Какво означава това за нас? — питам.
Тя поглежда нагоре срещу течението, сякаш водите на реката могат да донесат отговора до моите полюшващи се крака.
— Още не зная — казва тя замислено. — Не мога да кажа. Но ако самият той се разболее и умре, тогава хората със сигурност ще кажат, че такава е била Божията присъда над един узурпатор, и ще потърсят наследник от династията Йорк за престола.
— А имаме ли такъв? — питам: гласът ми едва се чува над плискането на водата. — Наследник на Йорк?
— Разбира се, че имаме: Едуард Уорик.
Поколебавам се:
— А нямаме ли и друг? Някой още по-близък?
Все още извърнала поглед от мен, тя кимва едва доловимо.
— Малкият ми брат Ричард?
Тя кимва отново, сякаш не смее да повери думите си дори на вятъра.
Ахвам:
— Криете го на сигурно място, така ли, майко? Сигурна сте в това? Той е жив? В Англия?
Тя поклаща глава.
— Не съм получавала вести. Не мога да кажа нищо със сигурност, и със сигурност не бих могла да кажа нищо точно на теб. Трябва да се молим за двамата сина на династията Йорк, принц Едуард и принц Ричард, като за изчезнали, докато се намери някой, който да ни каже какво е станало с тях — тя ми се усмихва. — И по-добре ще е да не ти казвам на какво се надявам — допълва кротко. — Но кой знае какво ще донесе бъдещето, ако Хенри Тюдор умре?
— Не можеш ли да му го пожелаеш? — прошепвам. — Да сториш тъй, че той да умре от болестта, която донесе със себе си?
Тя извръща глава, сякаш за да се вслуша в реката.
— Ако той е убил сина ми, тогава моето проклятие вече тегне върху него — казва после без заобикалки. — Ти прокле убиеца на нашите момчета заедно с мен, помниш ли? Помолихме Мелузина, богинята-прародителка на майчиното ми семейство, да отмъсти за нас. Помниш ли какво казахме?
— Не помня точните думи. Но помня онази нощ.
Това беше една нощ по времето, когато майка ми и аз, обезумели от скръб и страх, живеехме затворени в убежище. Тогава чичо ми Ричард дойде и ѝ съобщи, че и двамата ѝ сина, Едуард и Ричард, обичните ми малки братя, са изчезнали от стаите си в Тауър. Това беше нощта, когато майка ми и аз написахме проклятие върху парче хартия, сгънахме го като хартиена лодка, подпалихме лодката и я гледахме как пламти, докато плаваше по течението на реката.
— Не си спомням точно какво казахме.
Тя го знае дума по дума, най-ужасното проклятие, което е стоварвала върху някого; знае го наизуст.
— Казахме: „Знай това: че няма да бъде въздадена справедливост за тази злина, която някой ни причини, затова се обръщаме към теб, наша майко повелителко, и пред твоите мрачни дълбини изричаме това проклятие: нека ти отнемеш първородния син на онзи, който ни лиши от нашия.“