Тъкмо щеше да поднесе чашата до устните си, когато тези, които черпеха, предложиха да вдигнат тост.
— За какво да пием? — попита младият дворянин.
— За каквото и да е, момко! За това, за което най-много мислите. За вашата любима, предполагам!
— Разбира се — присъедини се корнетът. — За любимата му, разбира се.
— За любимата ми тогава! — каза Уолтър, като изпи виното и върна чашата в ръката, от която я беше получил.
— Някоя хубава овчарка от Чилтърнс — някоя мила горска нимфа без съмнение! Добре, пия за нея! А сега — продължи офицерът, без да сваля чашата от устата си, — след като пих за вашата любима, вие не ще откажете да направите същото за моя господар — краля. Не бихте имали нищо против тоя тост, нали?
— Не, разбира се — отговори Уолтър. — Пия с готовност, въпреки че ние не се разделихме с него като много добри приятели.
— Ха! Ха! Ха! Приятели с краля?! Негово величество има честта да ви познава, а?
— Аз му служих близо три години.
— Придворен ли бяхте?
— Бях паж на кралицата.
— Така ли? Може би няма да имате нищо против да ни удостоите с името си?
— Не, разбира се. Казвам се Уейд, Уолтър Уейд.
— Син на сър Мармадюк от имението Бълстрод?
— Да.
— Охо! — промълви капитанът многозначително и замислено погледна младия дворянин.
— Така и си помислих — заекна корнетът, като хвърли разбиращ поглед към началника си.
— Значи сте син на сър Мармадюк! — продължи той. — В такъв случай, господин Уолтър, ние изглежда скоро ще се срещнем и вие може би ще ми направите честта да ме запознаете с вашата мила овчарка. Ха, ха, ха! А сега да вдигнем тоста на всеки истински англичанин — „За краля!“.
Уолтър отговори, макар и не много охотно, защото гласът на този, който вдигна тоста, както и думите, му направиха неприятно впечатление. Но по онова време беше опасно да откажеш да пиеш тост за краля; поради това, а и защото младият дворянин нямаше особени причини да не се съгласи, той отново вдигна чашата до устните си и повтори — „За краля“.
Корнетът, който пиеше от своята чаша, отвърна като ехо със същата наздравица, а и конниците под дървото, чукайки бирените си чаши, извикаха: „За краля! За краля!“
Глава VII. „За народа!“
След тази обща декларация за вярност настъпи затишие — онзи миг на пълна тишина, който съпътствува изпиването на всеки тост.
Неочаквано тишината бе нарушена от един глас, който до този момент не се бе смесил с останалите гласове и който сега прозвуча ясно и плътно, произнасяйки фраза със съвсем различно значение — „За народа!“
Наздравицата, толкова противоположна на тая, произнесена от конниците, незабавно вся смут всред тях. Войниците, насядали под дървото, скочиха на крака, а офицерите с гневно светнали очи под наличниците на шлемовете погледнаха натам, откъдето бе дошъл гласът.
Този, който така смело се представи, не беше скрит. Конник с елегантна външност бе току-що пристигнал и спрял в средата на пътя, където стопанинът, без да чака заповед, по навик вече му подаваше чаша вино. Този конник бе извикал: „За народа!“
При ентусиазираното изявяване на своята вярност, войниците или не бяха забелязали появяването му, или не му бяха обърнали внимание до момента, в който ясно изречените думи не прозвучаха в ушите им като бомба. Тогава всички очи се извърнаха към него.
Като каза това, той вдигна чашата до устните си и без да обръща внимание на впечатлението, което думите му произведоха, спокойно, на големи глътки, изпи виното; после със същото спокойствие върна празната чаша на този, който му я беше дал.
Предизвикателната му дързост беше толкова неочаквана за конниците, че те — както бяха скочили на крака — се заковаха на местата си, притихнали и съвсем стъписани. Дори и офицерите, след като изтичаха напред, останаха безмълвни няколко мига, сякаш обзети от гневно изумление. За известно време се чуваха само гласовете на зрителите — кръчмари, коняри и други празноскитащи, които се бяха струпали пред хана и образуваха група, равна по брой на самия кавалерийски взвод.
Въпреки присъствието на въоръжените представители на краля чувствата, които ги вълнуваха, бяха несъмнено същите, които странният конник изрази, и те шумно се поздравяваха един друг, като чукаха металните си чаши и хорово произнасяха — „За народа!“
Повечето от тях само миг преди това със същия ентусиазъм бяха пили „За краля“, но при тая неочаквана смяна на чувствата те приличаха на повечето днешни политици, които са удостоени с името „държавници“.
Но дори между тия кръчмари и коняри имаше хора, които се бяха въздържали да изразят устно верноподаничеството си и които сега пламенно подеха втория тост с пълно съзнание за вечната му вражда с първия.