— Джем Бигс — каза кръчмарят, като се промъкна до този, който последен говореше, и зашепна в ухото му, — проклетник такъв! Мръсен просяк! Ако идеш, да не си показал вече смачканата си мутра в моята кръчма.
— Стига! — нетърпеливо извика офицерът. — Мисля, че лесно ще намерим тоя приятел. Слизайте, момчета — продължи той, обръщайки се към някои от конниците, които бяха се метнали на седлата. — Върнете конете в оборите. Ние можем да пренощуваме тук — прибави той шепнешком на корнета. — Няма смисъл да го гоним до сутринта. Както каза старият бърборко, ще тичаме напразно. А освен това трябва да отидем на оная срещичка в Ъксбридж. Кълна се в архангел Михаил! Ще намеря тоя мошеник дори ако трябва да претърся всяко кътче на графството. Дай още вино, кръчмарю! И бира за тези жадни вагабонти! Ще пием пак „За краля!“ три пъти по три. Ха! Къде е нашият дворянин? И той ли си отиде?
— Току-що тръгна, капитане — отговори един от конниците, който още не беше слязъл от коня си. — Искате ли да го настигна и да го върна?
— Не — отговори офицерът, като помисли малко. — Оставете младежа да върви по пътя си. Аз знам къде да го намеря и ще си направя честта да обядвам утре с него. Вино! Хайде! Налейте чашите си, верни кралски вагабонти, и пийте „За краля!“
— За краля! Ура-а-а!
Глава VIII. Черния конник
В желанието си да избяга от това неприятно общество, в което бе така неволно и безцеремонно въвлечен, младият дворянин се възползува от бъркотията и се измъкна.
Като се скри зад завоя, след който пътят не се виждаше от странноприемницата, той пришпори коня си и препусна в галоп.
Макар че не беше обидил никого, боеше се, че може да го настигнат и върнат обратно, защото тия нехранимайковци, с които току-що се бе разделил, му се струваха способни и на други насилия. Той знаеше, че в името на краля ежедневно се вършат безобразия. Любимците на краля бяха свикнали да обиждат народа безнаказано. Особено оскърбително се държаха войниците, а най-вече онези изгладнели конници, които се завръщаха невъзнаградени от Северната кампания и бяха оставени да безделничат в страната. Позорът, който си навлякоха, като избягаха пред шотландците от брода на река Нюбърн, им донесе презрението на собствените им сънародници и като естествена последица от това презрение, те, от своя страна, изпитваха към тях високомерна и неоснователна враждебност.
Случката, в която Уолтър Уейд бе неволно действуващо лице, го изпълни с непознати чувства; забавяйки коня си след лудия му бяг, той се замисли за неща, много по-различни от тия, които досега заемаха мисълта му.
Той беше още твърде млад, за да се занимава с политиката на своето време.
Знаеше, че между краля и народа съществуват търкания, но тъй като беше дишал само въздуха на двореца, не можеше да мисли другояче, освен че правдата е на страната на краля.
Знаеше, че кралят след единадесетгодишен интеррегнум20 бе свикал парламента, за да уреди разногласията, които съществуваха между него и поданиците му. Знаеше това, защото сам бе присъствувал на откриването му. Знаеше също, че този парламент само след няколкодневни заседания бе набързо разпуснат, защото сам той бе присъствувал, когато с кралска заповед сесията се закри.
Но какво му трябваше на младия дворянин да се интересува от подобни събития, колкото и значителни да бяха те за патриота или политика?
За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че Уолтър Уейд, макар и още млад, не беше съвсем безразличен към това, което ставаше. Духът на неговите прадеди — оная любов към свободата, изразена при Рънимид — се таеше и в неговите гърди. Тя беше там, макар и подтискана досега от условията, в които живееше. Той бе виждал наказанията на позорния стълб — присъди по съкратената процедура, произнесени от Стар Чамбър21 и Върховния съд; бе присъствувал на страшни зрелища — отрязване на уши и други осакатявания, и макар че приятелите му понасяха подобни сцени с безразличие или, гледаха на тях като на източник за забавления, неведнъж той бе дълбоко потресен. Макар и юноша, той често бе размишлявал върху подобни кралски неправди. Обаче обстоятелствата го бяха поставили в редовете на ония, на които се услаждаха усмивките на тиранина, а Уолтър бе още твърде млад и лекомислен, за да се занимае по-сериозно с идеята за свободата.
Враговете на краля бяха справедливо наказани — така твърдяха околните. Той чуваше това от всички страни; чуваше го и от хубави уста — от устата на една кралица! Как би могъл да се съмнява?
20
Интеррегнум (лат.) — времето между смяната на държавни глави, правителства или министри. Б. пр.
21
Стар Чамбър — углавен наказателен съд, образуван през времето на Хенрих VIII, известен със своята жестокост и неправди. Б. пр.