Срещата му с кирасирите произведе върху него впечатление, което би могло да промени политическите му схващания — да ги промени напълно.
„Какво безобразие! — каза си той. — Да се позволява на тия жестоки военни да вършат каквото си щат! Чудя се как кралят разрешава всичко това. Може би е истина онова, което «проклетият Пим», както кралицата го нарича, каза в парламента — че негово величество поощрява тяхното неподчинение. Ах! Да знаех това по-рано, щях да се присъединя към храбреца, който току-що пи «за народа». Впрочем кой беше той? Тръгна нагоре по пътя, сякаш живее някъде към нас. Отличен ездач, а и конят е достоен за него. Не съм виждал нито него, нито коня досега. Ако е от околността на Бълстрод, трябва да е дошъл отскоро. А може да е само пътник? Не, конят му изглеждаше съвсем отпочинал, сякаш сега е излязъл от конюшнята. Надали е яздил по-далеч от Ъксбридж. Помислих, че ония приятели се готвят да го преследват — продължи той, поглеждайки през рамо. — Отказали са се сигурно, иначе щях дати чуя зад себе си. Ако дойдат, ще се вмъкна между дърветата и ще ги оставя да отминат. Не желая повече да разговарям със събеседници като капитан Скарт — така мисля го нарече неговият корнет, нито пък с уважаемия корнет Стъбс. Стъбс22! Да! Често името е огледало на човека!“
Като завърши тези свои мисли, младият дворянин дръпна юздите и спря, за да се ослуша.
Зад себе си, при странноприемницата, той чу гласове: хор от груби гласове, които викаха високо „ура“ — конниците отговаряха на тоста „за краля“. Друг звук — поне такъв, който да подскаже, че преследването продължава, не се чуваше.
„Добре! Не го преследват. Разумно от тяхна страна, трябва да призная. Ако е продължил така, както препусна, досега той е на много мили оттук. Надали ще успея да го настигна! — продължи Уолтър и отправи отново своя кон по пътя. — Бога ми! Бих искал да можех. Сега си спомням — чувах, че по този път имало разбойници. Сестра ми ми писа за това неотдавна. Спрели каляската на една дама и я ограбили, макар че не направили нищо на дамата, само й взели накитите — и обиците и дори! Само единият от тях — главатарят им, предполагам — приближил до каляската. Другите стояли настрана и не казали нито дума. Колко странно, че са постъпили така. Ако имам нещастието Да срещна разбойници, дано поне имам щастието и те да са тъй добре възпитани. Нямам нищо против да им дам всичко, каквото притежавам — то не е много, — само да ме оставят както дамата да си отида, без да пострадам. Ей богу, глупаво постъпих, като тръгнах толкова късно от Лондон; а тази неприятна случка пред странноприемницата ме забави още повече. Нощ е вече. Има хубава луна наистина, но каква полза от нея в това самотно място? Светлината и само би помогнала на негодниците по-лесно да ме ограбят.“
Въпреки че тия негови мисли явно показваха безразличието му към една среща с разбойниците, все пак младият пътник изпитваше известен страх. По онова време пътищата в Англия гъмжаха от разбойници и грабители. Обири ставаха всеки ден — дори и в самите покрайнини на столицата; а по главните и страничните пътища да ти поискат кесията бе толкова обикновено, колкото днес да те помолят за милостиня.
Обикновено „господата от широкия друм“ не бяха кръвожадни. Някои бяха дори учтиви. Всъщност много от тях бяха доведени до просяшката тояга поради тираничните грабежи на краля и принудени по този незаконен начин да възстановят загубеното. Не всички бяха разбойници по природа. Но имаше и такива, за които „Горе ръцете“ значеше „Не ги ли вдигнеш, ще умреш!“
Доста неспокоен, Уолтър Уейд заизкачва дългия наклон на пътя, извеждащ към хребета на Червения хълм, в подножието на който беше стигнал сега. На този хълм — както се казваше в писмото на сестра му — спрели каляската на дамата и й ограбили пръстените.
Пътят, изкачващ се по стръмната височина, беше доста тесен и по нищо не напомняше широките, настлани с чакъл шосета от наше време. Това бе обикновена утъпкана пътека — широка колкото за една кола, — заградена с букова гора, през която пътеката се виеше нагоре. От двете й страни, близко едно до друго, растяха дърветата, които на места дори я засводяваха.
Младият пътник дръпна още веднъж юздите и се ослуша. Гласовете от странноприемницата вече не достигаха до него дори и като далечен шепот. Той би предпочел да ги чува. Почти му се искаше преследването да бе продължило. Колкото и да не му се харесваше компанията на капитан Скарт или на корнета Стъбс, все пак би я предпочел пред група разбойници или грабители.
Той се наведе напред, за да разбере дали не се чува някакъв шум по пътя пред него. Не можа да чуе нищо — поне нищо, което да го обезпокои. До ухото му долетя глухото бухане на бухала, смесено с острия писък на яребицата, която викаше малките си през стърнищата. Чу също далечен лай на овчарско куче и подрънкващите хлопатари на овцете в кошарите. Но тези звуци, макар и присъщи на спокойния селски бит и скъпи за ухото, което тъй дълго не бе ги чувало, не изключваха присъствието нито на грабители, нито на разбойници, които, спотаени между дърветата, нямаше защо да пречат на тия звуци.