Конят съответствуваше на ездача — грамаден, отлично сложен, — такъв, какъвто един старинен странствуващ рицар би избрал за кръстоносен поход. Той беше от съвсем чиста порода — целият черен с изключение на муцуната, където кадифената кожа бе леко оцветена в жълтеникавочервено, почти кафяво. Ако опашката му висеше надолу, краят й би докоснал земята. Когато конят вървеше дори спокойно, тя се поклащаше диагонално, потрепвайки при всяка стъпка. А когато конят галопираше, тя се развяваше във въздуха разперена хоризонтално.
Седлото беше покрито с пъстра кожа от южноамерикански ягуар, поръбена с ален плат, а от него висяха два кобура, направени от дебела лъскава кожа на северноамерикански бобър.
Мундщукът беше от здраво желязо — внесено тъкмо по това време от испанския полуостров. От търкането му със зъбите устата на коня беше постоянно разпенена.
Хубавото животно имаше име. Уолтър го беше чул. Докато младият дворянин приближаваше, конят бе застанал на място — напреки на пътя — и нетърпеливо биеше земята. Краткият галоп беше разгорещил огнения му дух. За да го успокои, ездачът го галеше — прекарваше ръка по меката кожа на шията, говореше като на другар и повтаряше името му. То беше Хюбърт.
След като се поздравиха, двамата конници повървяха редом известно време, без да си продумат. Това бе мълчание, което винаги последва едно подобно неофициално запознаване. Ездачът на черния кон го наруши пръв.
— Вие сте Уолтър Уейд, син на сър Мармадюк Уейд от имението Бълстрод, нали? — каза той не толкова като въпрос, колкото за да започне разговор.
— Да — отговори младият дворянин с известна изненада. — Отде знаете името ми, сър?
— От вашите уста.
— От моите уста! Кога го чухте, ако мога да запитам? — попита Уолтър и хвърли още един изпитателен поглед към непознатия. — Не си спомням да съм имал честта да ви срещна преди.
— Едва преди половин час. Забравихте ли, сър, че казахте името си в мое присъствие?
— О, вярно! Значи вие сте чули — били сте там?…
— Пристигнах тъкмо когато се представяхте. Синът на сър Мармадюк Уейд няма причини да се срамува от името си. С него човек би могъл само да се гордее.
— Благодаря ви от името на баща си. Познавате ли го, сър?
— Само по външност и по доброто име — отговори непознатият унесено. — Вие служите в двореца, нали? — продължи той след късо мълчание.
— Вече не. Днес заранта се разделих с него.
— Подадохте си оставката?
— Желанието на баща ми беше да се върна, у дома.
— Така ли! А защо? Извинете, че си позволявам да ви запитам…
— О! — отговори младият дворянин наивно. — Аз бих ви казал причината, ако я знаех. По повярвайте ми, сър, не ми е известна. Знам само, че баща ми е писал на краля и поискал от него разрешение да се върна у дома. Кралят се съгласи, но, струва ми се, че не много охотно, защото негово величество на прощаване изглеждаше да ми е сърдит — или по-скоро, сърдит на баща ми.
Новината, съобщена от бившия дворянин, вместо да предизвика съжаление у спътника му, по-скоро като че ли го зарадва:
— Дотук добре — смотолеви той на себе си. — На наша страна е. Това ще го запази.
Уолтър чу една част от изречението, но не го разбра.
— Баща ви — продължи непознатият — сигурно е имал сериозни причини, за да направи това. Без съмнение, господин Уолтър, той е действувал във ваша полза, макар че за вас може би ще бъде неприятно да замените веселите забавления на кралския дворец с тихия живот в провинцията.
— Напротив — отвърна младежът, — тъкмо това желаех. Аз обичам да ходя на лов с кучета, а и със соколи, но не по церемониален начин както в двореца — с цяла тълпа кресливи жени, които плашат дивеча, а сам, в тишината, между тия хълмове, или Пък с един-двама приятели. Това обичам аз!
— Наистина — каза странният ездач, усмихвайки се — това са еретически настроения за един дворянин. Странно е човек с вашата професия да говори пренебрежително за жените, особено за дворцовите дами. Придворните дами са доста интересни, нали? Чувал съм, че нашата френска кралица обича да се обгражда с хубавици. Имала голяма свита от красавици, казват.
— Нарисувани кукли! — презрително отвърна бившият дворянин. — Натруфени по френската мода. Предпочитам истинското английско момиче — най-вече онова, което живее на открито и има свеж вид. А и малко съвест, защото, кълна ви се, сър, в двора това липсва с изключение на лъжливата съвест.