По дължината на тази пустош минаваше кралският път — пътят за Лондон и Оксфорд, — който оттук извиваше покрай имението Бълстрод и водеше към град Биконсфилд.
Преминавайки през Джаретовите пущинаци, главният път се пресичаше от два други — единият водеше от господарския дом Фулмиър към селото Чалфонт, а другият свързваше Чалфонт с областта към Стоук и Уиндзър. Това бяха „вървища“, или така наречените пътеки за товарни коне, утъпкани безразборно между дърветата и извиващи между прищепа, там, където беше по-нисък. Пътеката от Стоук към Чалфонт беше по-многолюдна и един стар хан, наречен. „Товарен кон“, откъм чалфонтската страна на пустошта показваше, че тук има движение и пътници. Но те не бяха много и странноприемницата беше от съмнителен характер.
Но така или иначе, тя все пак беше признак на живот в Джаретовите пущинаци, ако не сметнем една порутена бедна колиба, разположена край лондонския път, там, където, извивайки на запад от Червения хълм, той навлизаше в пущинака.
Тази колиба беше изоставена отдавна. Част от покрива й се бе срутил — тя беше развалина. Празното пространство пред нея, през което минаваше пътят, може някога да е било градина; сега обаче бе покрито с прищеп и други бурени и се различаваше от околния гъсталак само по това, че растителността беше по-оскъдна.
Странно, че това място е било избрано за жилище, тъй като то се намираше най-малко на една миля от всякакъв дом; най-близо беше подозрителният хан „Товарен кон“. А може би тъкмо тази усамотеност е накарала първия му собственик да го избере за свой дом.
Така или иначе; постройката и в най-добрия си вид е била жалка. Дори и тогава, когато дим се е виел от глинения й комин, тя е изглеждала мрачна. А така, в развалини, с покрив, срутен върху пода, с високи бурени, израсли покрай стените, с градина, обрасла с прищеп и плътно оградена от черни брези, тя имаше див, мрачен, изоставен вид — тук човек би могъл да очаква, че ще го ограбят и дори убият.
Разговаряйки, както ги описахме, двамата пътници бяха стигнали близо до откритото пространство, дето се намираше тази разрушена колиба. Луната все още грееше ясно и през процепа в храсталаците, образуван от пътя, те можеха да видят — макар и все още на миля и повече — върховете на огромните дървета — дъбове, брястове и кестени, които покриваха възвишенията на имението Бълстрод. Те можеха да видят дори и част от хубавата сграда в нормандски стил, изградена от червени тухли и бял камък, която проблясваше под сребърното сияние на луната.
След десет минути Уолтър Уейд щеше да си бъде у дома.
Младият дворянин е радост мислеше за това. Най-после у дома, след толкова дълго отсъствие — у дома, където го очакваше милата размяна на роднински ласки, а и нещо повече.
Кавалерът — чийто път не свършваше тук — тъкмо се канеше да пожелае на младия си спътник приятно прекарване с неговите близки, когато отдясно на пътеката се чу шумолене, което внезапно прекъсна разговора. В същия миг един груб глас произнесе многозначителна заповед:
„Горе ръцете!“
Двамата пътници вече бяха излезли на откритото пространство пред срутената колиба, от която се чу гласът. Нямаха време да размишляват откъде идва той, защото едновременно с думите видяха как един мъж се втурна напред и застана така, че препречи пътя им.
Нападателната му поза и начинът, по който държеше една дълга пика с острие, насочено към главите на конете, убеди пътниците, че той е твърдо решен да ги спре.
Преди някой от двамата да успее да отговори на заповедта му, той я повтори със същия висок глас, придружен с ново заплашително движение, в което пиката играеше важна роля.
— Горе ръцете ли? — попита кавалерът, повтаряйки бавно добре известния израз. — Това ли желаете, скъпи приятелю?
— Това! — изръмжа нападателят. — И по-бързо, ако ви е мил животът.
— Добре — продължи кавалерът, запазвайки пълно присъствие на духа, — не можете да отречете, че бързо изпълнихме заповедта ви. Виждате, че и двамата спряхме незабавно. Но сега трябва да си помислим. Преди да вдигнем ръце, трябва да знаем защо — и преди всичко кому ще предадем това, което притежаваме. Вярвам, не бихте имали нищо против да ни почетете с името си и да ни кажете причината на вашето скромно желание?
— Стига си дрънкал! — изкрещя човекът и нетърпеливо размаха пиката. — По пътищата не се казват нито имена, нито причини. Парите или кръвта ви! Не се опитвайте да се измъкнете. Гледайте! Ние сме повече от десет! Няма полза да се противите. Обградени сте.
При тези думи разбойникът завъртя страшното си оръжие и показа околните храсталаци, сред които се развиваше действието.