Връщайки ни към миналото, в една романтична обстановка, Майн Рид не губи никога чувството за реализъм.
Така творбите на Майн Рид се превръщат в нещо повече от съдържателно четиво. Те дават импулс към действие и творчество. Проф. Р. Самарин констатира: „Няколко поколения руски младежи, дали на страната немалко смели изследователи, са се зачитали в Майн Рид“. Това безспорно важи и за българските читатели от последните три поколения, които с нескрит интерес поглъщат всеки попаднал в ръцете им роман на знаменития автор. Така и Майн Рид се присъединява към „вечните спътници“ на човечеството, водещи го към висините на ума и сърцето.
ЛЮБЕН ВЕЛЧЕВ
Глава I. Мериън Уейд
Жена в гората, срещната случайно, и то сама! Подобна среща буди любопитство дори когато тази жена циганка или селско момиче, което събира съчки.
Но ако е жена от благороден произход, хубавица, а и светлокоса при това, тогава любопитство не е точната дума, а възхищение — непринудено, неудържимо, достигащо до обожание. Такова е мъжкото сърце — то обожава всяка красота, върху която погледът може да се спре, а тази жена беше хубава, светлокоса, срещната сама в гората.
Мериън Уейд притежаваше всички качества, за да заслужи подобно възторжено обожание. Беше хубава, светлокоса, от благороден произход. При това — сама в гората.
Това, че яздеше бял кон, че на ръката си носеше сокол и беше следвана от хрътка, не правеше случката по-малко интересна. Тя не беше придружена от човешко същество — соколът, хрътката и конят бяха единствените й другари. Сигурно тя е искала да бъде сама. Пожелаеше ли, дъщерята на сър Мармадюк Уейд можеше да има охрана дори от двадесет души.
Есен беше, но при все това слънцето печеше силно. Промъкнала се през листата, златната светлина се отразяваше в едно синьо поле — прекрасно като небесния свод, откъдето идваше светлината. Това не беше синият цвят на зюмбюла, който синее в горската поляна, нито пък цветът на срамежливата теменужка, багрещ пътечката. През октомври няма нито зюмбюли, нито теменужки. По-привлекателен беше лазурният оттенък в ириса на женските очи — очите на Мериън Уейд.
Слънчевите лъчи радостно танцуваха по златните й коси, целуваха къдриците й, светли като лъчите, целуваха сяйналите и бузи, които дори и под сянката на дърветата изглеждаха лъчезарни.
Какво търсеше тя в дивата гора без охрана, без прислуга? На лов със соколи ли е тръгнала?
Соколът-ловджия, кацнал върху ръката й, облечена в ръкавица, би казал — да. Но не един път дивечът се стрелваше изкусително пред нея, а качулката все още покриваше главата на сокола и ремъкът, с който краката му бяха привързани за китката на ръката й, не се развързваше.
Пътя ли е загубила, заблудила ли се е?
Нито едното, нито другото. Тя върви по пътека. Оттук се вижда величествен парк и път, който минава покрай оградата му. През дърветата тя може да зърне една прекрасна голяма къща сред парка. Това е прочутото имение Бълстрод — древно като Алфред Велики1. А тъй като тя е господарката на къщата, не може да е загубила пътя. Не може да се е заблудила.
Защо тогава дразни коня си — ту забавя крачките му, ту го подканва да върви напред. Пътя може да не е объркала, но мислите и блуждаят далеч оттук.
Изглежда, че тихата самота на тази горска пътечка не й харесва. Тя често спира и се навежда напред от седлото, сякаш се ослушва.
Държи се така, като че ли очаква някого.
Чува се тропот на копита. През гората иде ездач. Той още не се вижда, но звукът на подковите на коня му, които удрят твърдата земя, показва, че язди но пътеката към нея.
Горската просека се разширява и образува поляна от около шест декара. Тя е разделена на две от пътеката, която се отделя от главния път близо до една от вратите на парка Бълстрод, и води към хълмовете в северозападна посока.
По тази пътека язди Мериън Уейд — може би скита или се разхожда, но личи, че не е тръгнала на дълъг път.
1
Алфред Велики — прочут англосаксонски крал (849–901). След като покорил Англия и изгонил датчаните, се проявил като добър администратор, законодател и покровител на писмеността. Основал Оксфордския университет. Б. пр.