В този момент по лицето на кавалера се изписа страдание. Каква беше причината за това? Една тайна, която той едва смееше да признае пред себе си.
„Но в края на краищата — продължи той, като промени посоката на мислите си, — дали това не е било случайност, това, което ме направи толкова щастлив и едновременно така нещастен? А погледът й — този поглед, който радва сърцето ми, а в същото време ме прави да чувствувам, че постъпвам зле, защото твърде пламенно му отговарям, — дали не съм изтълкувал тоя поглед неправилно? Ако тя искаше да взема ръкавицата и да й я върна, защо не почака, за да я получи? Може би зле съм изтълкувал постъпката й. Изглежда, че съм жертва на въображението си — следвал съм блуждаещ пламък, запален от собствената ми суета!“
И в миг страданието отстъпи място на скръбта. Кавалерът изглежда вече не страдаше от това, че твърде много е обичан, а по-скоро от това, че изобщо не е обичан — мисъл, много по-болезнена от първата.
„Сигурен съм, че не греша. Миг преди това я видях на ръката й — соколът беше кацнал на нея. Видях как неочаквано отхвърли птицата към гривата на коня и свали ръкавицата, която в следващия миг се изплъзна от пръстите й. Сигурно го е направила нарочно.“
Той вдигна ръка към шапката, си, взе ръкавицата и още веднъж я притисна до устните си.
— 0, ако това беше ръката й! — възкликна той радостно, поддавайки се на сладки мечти. — Ако така притисках устни до пръстите й — така свободно, тогава бих повярвал, че има щастие на земята!
Шум от стъпки прекъсна възторжените му думи. Леки стъпки, които говореха за приближаването на жена или по-скоро за присъствието на жена; защото, когато се извърна, погледът му спря върху женска фигура, застанала до коня.
Кавалерът видя едно приятно лице — нещо повече дори. Той би могъл да го нарече красиво, ако пред погледа му не стоеше другата, изцяло завладяла мислите му.
Новодошлата беше млада девойка — девойка, която заслужаваше човек да бъде любезен с нея въпреки селските дрехи, с които беше облечена. И лицето, и фигурата й не можеха да се отминат спокойно или с безразличие. Хубостта й беше естествена, неподправена; природата е била щедра към нея — разточителна дори. Девойка, почти жена, добре развита и хубаво сложена — ръцете, крайниците, гърдите и тялото й имаха закръглени очертания, които говорят за силни страсти и вътрешна сила. Такова беше създанието, което стоеше до коня на Хенри Холтспър.
Ако не бяха тъй черни, очите й биха приличали на очите на орлица; ако не бяха тъй пухкави, косите й биха напомняли опашката на неговия расов кон — тъй дълги и блестящи бяха те; а зъбите й — нищо по-бяло от тях не можеше да има дори между варовиците на Чилтърнс — хълмовете край родното й място.
С такава снага, облечена в коприна, атлаз или кадифе, не би се посрамила дори и една кралица. Обкръжено с бисери или диаманти, лицето й би накарало всяка принцеса да се гордее. И в обикновените, домашно тъкани дрехи фигурата й изглеждаше царствена. Обкръжено от лъскавите черни къдрици, накичени с няколко току-що откъснати цветя, лицето й би извикало завист дори и у една принцеса.
В погледа, който кавалерът отправи към девойката, не личеше нито изненада, нито възхищение. В него пролича само, че той я познава. Кимна й, за да покаже, че я забелязва. В очите на девойката не личеше такова безразличие. И най-повърхностният наблюдател би могъл да разбере, че тя е влюбена в мъжа, към когото бе отправила очи.
Ездачът не обръщаше внимание на възхитените й погледи. Може би не ги забелязваше. Вниманието му беше насочено към предмета, който момичето държеше в протегнатата си ръка и който веднага му предаде. Това беше едно запечатано писмо, адресирано до него.
— Благодаря — каза той, докато разчупваше печата. — Сигурно баща ви го е донесъл от Ъксбридж?
— Да, сър3. Изпрати го по мене и ми каза да ви попитам дали ще отговорите. Понеже ви нямаше вкъщи, аз го донесох тук. Дано да съм постъпила правилно, сър!
— О, разбира се! Но как знаехте къде да ме намерите? Моят слуга Ориол е с отрязан език, значи той не може да ви е казал къде съм.
— Той ми показа със знаци, че сте тръгнали по този път, сър. Предположих, че ще ви срещна тук; а татко каза, че може би за вас е важно да получите писмото веднага.
Алена кръв обагри бузите на девойката, докато обясняваше това. Тя знаеше, че е направила повече, отколкото баща й бе поръчал; той й бе казал само да остави писмото в Стоун Дийн — жилището на Хенри Холтспър.
3
Сър — дума, изразяваща уважение при обръщение към мъж, а освен това — титла, която се дава в Англия на посветените в рицарско звание. Титлата не е наследствена. Б. пр.