Дали кавалерът не се връщаше?
Не. Това беше селянин, яхнал мършав кон — същият селянин, който преди един час мина оттук, същият, който причини мъка на госпожица Мериън Уейд.
Беше дърварят Уил Уолфорд.
Момичето се опита да се скрие, но той вече бе забелязал алената му наметка и срещата беше неизбежна.
— Ей, Бет! Ти ли си, момиче? — извика той, когато приближи. — Няма и час, откакто те оставих у вас! Какво те е довело насам?
— Татко се върна скоро след като ти тръгна. Дойде по горската пътека и сигурно не сте се срещнали.
— Това дотук го вярвам — отговори мъжът, подозирайки, че тя хитрува, — ама туй не е, което искам да знам. Питах защо ти си тука?
— О, за мене ли питаш, Уил?
— Да, Бет!
— Татко донесе от Ъксбридж едно писмо за господин Холтспър. Върна се уморен и понеже ти беше взел стария кон, трябваше аз да го занеса в Стоун Дийн.
— Но Стоун Дийн не е насам — поне половин миля е по-нататък.
— Първо отидох там. Господин Холтспър не беше в къщи; немият ми обясни със знаци, че е тръгнал по пътя и скоро ще се върне, и аз тръгнах след него. Татко рече, че писмото било важно, и ми каза веднага да го предам на господин Холтспър.
— Значи си видяла господин Холтспър?
— Да, Уил. Настигнах го тук под големия бук, където беше спрял.
— И какво направи после?
— Дадох му писмото, какво друго да направя?
— Какво друго ли? По дяволите, Бет Денси, ти много обичаш да вършиш хорските работи, особено работите на господин Холтспър, ето какво!
— Баща ми трябваше да свърши това. Какво можех да направя с писмото, освен да го предам, както ми каза баща ми?
— Е, добре тогава — отговори навъсеният влюбен, чиято зараждаща се ревност беше поуспокоена от обяснението. — Качвай се отзад! Не съм взел другото седло, но за теб е все едно, защото конят е твой, Бет, и знае, че си ти. Той ще направи старата си задница мека като възглавничка за тебе. Я, я — виж ти! Къде са сините цветя, дето ти дадох за косата? Да пукна, ако не са ей там на земята!
— Вярно — каза Бет с престорена изненада, — те са. Сигурно са паднали, като си оправях гребена. Татко ме изпрати тъй бързо, че нямах време да го наглася. Косата ми е ужасна. Толкова е гъста, че все пада и трябва да я забождам за да стои! Ще взема да я отрежа като пуританите, дето станаха толкова много напоследък. Ще ти се хареса ли така, Уил?
— По дяволите! Никак! На нищо няма да приличаш, ако отрежеш хубавите си къдрици. Съвсем ще ги развалиш. Не се тревожи за цветята, момиче. Там, откъдето дойдоха, има още колкото щеш! Пък и бързам сега да видя баща ти. Хайде качвай се и да вървим!
Не много охотно момичето се подчини на думите, които бяха по-скоро заповед, отколкото молба и като се качи на коня, обви ръце около кръста на тоя, който, макар че се наричаше неин любим, будеше у нея повече страх, отколкото любов.
Глава IV. Братовчедките
Когато Мериън Уейд влезе през вратата на парка, тя повъзпря коня си и в тръс продължи към бащиния си дом.
Руменината, която бе обагрила страните и, беше изчезнала. Сега те бяха бледи. Побледнели бяха дори и устните й.
Очите й гледаха уплашено, като че ли бе извършила престъпление и се страхуваше да не бъде открито! Но ако се вгледаше в това лице, човек едва ли би помислил за престъпление. То бе твърде хубаво, за да бъде свързано с греха.
Тя стоеше небрежно на седлото, а заоблените очертания на прекрасното й тяло се открояваха още по-ясно при движенията на коня, който с усилие изкачваше стръмния хълм.
Соколът беше отново на мястото си; нямаше обаче ръкавицата, за да предпазва китката й; ноктите на птицата се бяха забили в нежната кожа и я бяха разкървавили. Една тънка струйка се бе проточила по копринения епидермис на ръката чак до върха на пръстите и.
Мериън не усещаше раната. Не забелязваше кръвта. Душевните й вълнения притъпяваха физическата болка; изпълнена със съжаления за прибързаните си действия — за които почти се разкайваше, — тя не забелязваше нищо друго, докато конят не спря под прозорците на нейния дом.
Тя подаде юздата на един прислужник, скочи леко на земята и тихо се запъти към една странична врата на къщата — искаше да влезе незабелязана. В стаята си, ненаблюдавана от никого, би могла да се отдаде на ония объркани мисли и страсти, които сега я вълнуваха.
Но планът й се осуети. Вече приближаваше вратата, когато един звънлив глас откъм коридора я извика по име; миг след това една красива фигура — почти равна по хубост на нейната, се приближи до нея.
Беше Лора — братовчедката, която тя спомена в последния си монолог, — Лора Лъвлейс.
— Дай ми го, миличкия — извика Лора, като протегна ръка и взе сокола. — О, Мериън! — продължи тя, отдръпвайки се при вида на кръвта. — Какво е това? Ранена ли си?