Сабрина почувства, че дори шията й се изчервява и се насили да кимне. Изкашля се притеснено и смотолеви някакво съгласие. Този мъж продължаваше да я обърква. Нарастващият гняв, който бе доловила в дълбокия му глас, отново бе преминал почти в състрадание, макар тя да не можеше да посочи нито една причина за тази промяна.
— Трябва ли да донеса вода? Или малко дърва? — предпазливо попита тя, все още извърнала лице настрана от него и се отдръпна на нови няколко инча от допира на мускулестото му бедро до хълбока й.
Дейн забеляза движението й и на устните му за миг проблесна нова слаба усмивка.
— Не е нужно. Буден съм от известно време, така че всичко е готово. Има горещо кафе, ако желаете.
Сабрина кимна, опитвайки се да изглежда равнодушна, докато разплиташе одеялото и фустите си, в които се бе омотала.
— Благодаря. Аз… съжалявам, че снощи съм заспала.
Дейн отново сви рамене и се изправи на крака с грациозно движение.
— Оставих ви малко яребица. Реших, че може би ще сте гладна на сутринта.
Сабрина кимна, надигна се и започна да яде мълчаливо. Зелените й очи наблюдаваха озадачено Дейн. Част от нея искаше да му се довери, макар да не можеше да разбере защо. Определено не беше рицарят с блестящи доспехи. За Бога, та той дори не беше джентълмен! С дрехите си от еленова кожа и разнородните си оръжия, той нямаше най-малка прилика с облечените във фракове мъже, които бе свикнала да вижда в дома си. Донякъде й напомняше на животно — строен и стегнат. Макар да не правеше впечатление на много едър мъж, явно, че беше доста висок, като се вземеше предвид колко се извисяваше над нея в седлото. Може би шест фута, предположи тя, докато го гледаше как се навежда, за да навие одеялото. Но се движеше с такава лекота и спокойствие, че изглеждаше много по-сръчен от доста други мъже. Косата му беше тъмнокестенява, по-тъмна от кожената му риза и легинсите, с които беше обут, а очите му, обрамчени с гъсти, дълги мигли, бяха в много привлекателен оттенък на сивото, който понякога преминаваше в сребристо. Лицето му беше добило загар, който й напомняше за индианците, с които се бе срещнала при такива нещастни обстоятелства, а устните му отразяваха настроенията му. Сабрина се загледа по-внимателно в него и с изненада откри, че лицето му има фина структура. То показваше както добър произход, така и добро възпитание. В гласа му от време на време се промъкваше лениво провлачване, което се отличаваше от говора на бащините й делови партньори от Мериленд. А езикът му беше образован, в пълен контраст с примитивното му облекло.
Изведнъж Дейн се обърна и я видя, че тя го наблюдава. Сабрина се изчерви и извърна глава.
— Простете. Беше неучтиво.
— Не се обиждам — каза той, като тръгна към огъня, за да го затрупа с пръст. — Гледайте колкото искате.
Отговорът му я окуражи и като повдигна очи към него, тя попита:
— Просто се чудех… не сте ли южняк по рождение?
Дейн се поколеба какво да отговори, докато загасеше огъня и изливаше останалото в каната кафе.
— Едно нещо, което трябва да научите из тези места, е, че никога не трябва да питате един мъж за миналото му. Готова ли сте да тръгваме?
Тя побърза да кимне, а бузите й отново се оцветиха в червено. Отново бе сбъркала и отново бе порицана.
— Няма значение. Повече няма да питам.
Той й подаде ръка, за да й помогне да стане, като я задържа за миг, за да я накара да се обърне към него.
— Всъщност отговорът на въпроса ви е, че съм от Вирджиния. Не исках да ви накарам отново да се затворите в черупката си.
Тя само сви рамене, но щом се обърна към коня, зелените й очи отново бяха студени.
— Всичко е наред, мистър Морган. Както казахте, всеки си има своите тайни.
Денят премина в неспокойно примирие. Сабрина се опита да се върти колкото може по-малко в седлото. Мълчеше, като отговаряше само на въпросите на Дейн Морган. Точно преди да спрат за обяд, тя зърна на хоризонта планинска верига, но предпочете да не пита.
Следобедът преваляше и тя все повече и повече се схващаше в неудобната си стойка. Най-накрая, след като за стотен път се опита да премести тежестта си, Дейн дръпна юздите на коня и го спря.
— Искате ли да разрежа роклята ви, за да можете да яздите по мъжки?
Сабрина се изчерви и гневно извърна глава, опитвайки се да изглежда спокойна.
— Не, благодаря. Добре съм.
— Изобщо не сте. Никога не съм разбирал защо жените яздят настрана. Не е удобно нито за вас, нито за коня.
Сабрина сви устни и го погледна презрително.
— Сегашното ми положение едва ли може да се нарече яздене в странично седло. Колкото до причините, които…
— Не ми давайте уроци по благоприличие, госпожице Уелс. Знам повече, отколкото можете да си представите. — Дейн нетърпеливо срита коня, за да тръгнат отново. — Щом искате да стоите неудобно — ваша работа. Само не мърдайте, иначе другия път няма да ви питам.