Сабрина не отговори и Дейн намръщено се опита да се премести по-назад в обкантеното седло. Беше дяволски трудно да се концентрира върху ездата с това момиче пред него, което постоянно помръдваше меките си хълбоци пред бедрата му. А ако не се съсредоточеше, може би и двамата щяха да са мъртви преди залез-слънце.
Сабрина остана неподвижна толкова дълго, колкото можа да издържи, но най-накрая помръдна едва-едва. Незабавно застина, тъй като бързата ръка на Дейн дръпна юздата и спря коня. Кръвта нахлу в лицето й и Сабрина се хвана с две ръце за лъка на седлото.
— Не! Няма да ви позволя!
Дейн изсъска в ухото й да млъкне. Чертите на слабото му, загоряло от слънцето лице бяха сериозни, а сивите му очи се взираха напрегнато над главата й към равнината пред тях. Сабрина се намръщи и се извърна в посоката, в която гледаше той. Не видя нищо — може би едно малко облаче прах в далечината, но нищо друго.
— По дяволите!
Гласът му се бе снижил до шепот. Сабрина повдигна въпросително очи към него, тъй като неочаквано почувства как облеченото му в кожа тяло се напряга.
— Индианци — поясни той.
Дейн не каза нищо повече, а отново вдигна очи към равнината пред тях и я загледа със загрижен поглед. Миг по-късно кимна и насочи коня към една купчина големи камъни.
Сабрина пребледня и очите й обходиха лицето на Дейн.
— Може би са приятелски настроени — прошепна тя, без дори да осъзнава колко тих е гласът й. — Във всеки случай те са толкова далече…
Едно кратко поклащане на главата му я прекъсна. Тя потрепери леко и потъна в мълчание.
— Не можем да поемем подобен риск. Ако се движат насам ще видят следите ни. Освен това, на практика, не бих могъл да позная от кое племе са, докато не дойдат до нас — той дръпна юздите на коня и го спря от далечната на индианците страна на купчината камъни. Вдигна Сабрина от седлото и я спусна на земята, след което застана отстрани на камъните и се загледа в бавно събиращия се в далечината облак прах. Сабрина застана до него, борейки се със страха, който неумолимо се надигаше в нея и пресушаваше гърлото й. Споменът за ужаса в дилижанса — кръвта, писъците, индианските крясъци — отново се връщаше.
— Ако наближат насам, ще взема коня и ще тръгна към онази долчинка, която пресякохме, за да ги накарам да ме последват. Вие ще останете тук, зад тези скали. Легнете долу и мълчете. Не се движете.
Устата на Сабрина пресъхна от страх.
— Не мога ли да дойда с вас? Няма да ви преча.
Тъмнокосата му глава й отвърна с бързо отрицателно поклащане.
— Сънденс е добър кон, но не би могъл да препуска с двама ни. Правете това, което ви казах. Довечера ще се върна и ще ви взема, ако мога. Ако не мога… — Дейн се поколеба за миг, след което сви рамене. — Изчакайте до зори и след това тръгнете пеша. Ще вървите към планините. Денвър е в подножието им.
Сабрина пребледня още по-силно, но вирна брадичка и решително тръсна медените си плитки.
— Не е честно, мистър Морган. Ако ще има бой… — Тя се поколеба, но се застави да продължи, овладявайки гласа си. — Дайте ми един от вашите пистолети. Ще ви помогна да стреляме срещу тях.
Погледът на Дейн изненадано се плъзна по лицето на девойката и се спря на зелените й очи достатъчно дълго, за да прочете изписаните в тях страх и решителност. Слаба усмивка изви леко ъгълчетата на устните му, а чертите му се смекчиха за миг.
— Госпожице Уелс, вярвам ви, че сте готова да го направите — усмивката му отново се мярна, след което се стопи. — Оценявам предложената ми помощ. Може би някой друг път ще се възползвам — очите му се вдигнаха към облака прах, а тъмните му вежди се сключиха. — Проклятие! Идват право към нас!
— Може би са чейени — предположи отчаяно Сабрина. — Казахте, че те са ви приятели.
— Вашият дилижанс бе нападнат от команчи. Не е обичайно за тях да отиват толкова далеч на север, но щом има една група, много вероятно е да има и друг и. Но, както вече казах, не мога да им позволя да връхлетят право върху нас. Ако са чейени, ще се върна скоро. — Докато говореше, Дейн придърпа жребеца към себе си, метна се обратно на седлото и като измъкна пушката от калъфа, я подпря на свивката на ръката си. — Ако не се видим отново, желая ви успех, госпожице Уелс.
Сабрина потрепери и без да мисли, вдигна треперещата си ръка и я сложи на бедрото на Дейн, което беше на височината на раменете й.
— Мистър Морган — поколеба се тя, борейки се е внезапния порив на сълзите, — благодаря ви за всичко и… и се пазете!