Дейн кимна, докосна с пети хълбоците на коня и препусна напред. Зад него се вдигна прахоляк. Сабрина потисна вълната от страх. Притисна се към изгладените от ветровете скали и изпрати с поглед Дейн, докато все още можеше да го вижда сред облаците прах. През последните два дни бе живяла в страх от този мъж, но сега, в сравнение с другите опасности на тази дива страна, присъствието на Дейн Морган изглеждаше благословено убежище. В този миг до ушите й долетя далечен грохот. Дочуха се странните индиански подвиквания, от които по гърба й полази вледеняваща трънка, тъй като твърде добре си спомняше значението им при епизода с дилижанса. Сабрина побърза да коленичи и да се свие колкото може по-плътно в сянката на скалите. Надигащият се страх я накара да скрие главата си с ръце.
Няколко минути по-късно, само на някакви двайсет или трийсет фута, край скалите прелетяха препускащите коне на индианците и без да спират, продължиха нататък. Сабрина ги проследи с уплашени очи, сдържайки дъха си. Бяха четирима, все млади мъже, боядисани в същите цветове като индианците при дилижанса. Всичките крещяха и размахваха оръжия: лъкове, стрели, пушки, а един от тях дори дълго копие.
Лицето й изведнъж пламна и Сабрина стисна здраво очи. Планът на Дейн Морган работеше — нито един от индианците не погледна към сянката, хвърлена от скалите, но проблемът бе там, че Сабрина ги бе видяла прекалено добре. Тя пое дълбоко въздух, ядосана на собствената си реакция. Какво от това, че бяха голи или почти голи? Би трябвало това да е последната опасност на накърненото й благоприличие.
Сабрина притихна, и затвори очи. Индианците бяха преминали твърде близко, така че тя бе видяла твърдите мускули на дългите им голи крака, плоските им, стегнати кореми и яките им ръце. Някои имаха пера, преплетени в дългите си черни като въглен коси. Един индианец дори беше вплел пера в опашката на коня си. Конете също бяха украсени с ярки цветове червен отпечатък от длан на шията, вълнообразна линия на хълбок и, съдейки по скоростта, с която се движеха, конете им бяха сравнително отпочинали, докато кафявият жребец на Дейн вече бе изтърпял цял ден езда, обременен с двоен товар.
Сякаш измина цяла вечност, преди слънцето да поеме пътя си зад върховете на планините далече на запад. Залезът разля странни цветове из равнината — най-вече тъмно, кървавочервено и оранжево. Разпръснатите скални отломки протегнаха феерични сенки. Вместо да мисли за жаждата и страха си, Сабрина се опита да си припомни малкото, което бе научила от Дейн до този момент. Дали тук нямаше отровни змии? Ами гущери или скорпиони? Къде би могла да намери вода, ако й се наложеше сама да върви към планините? Не си спомняше да е видяла и следа от вода.
Сенките се издължиха и накрая се сляха със спускащата се тъма на вечерта. Часовете отминаваха. Луната се издигна високо над хоризонта и обля небето със студена светлина. Все още не се чуваше никакъв звук, освен странните шумове на тази непозната местност — меко шумолене, далечен вой. Дали е куче, запита се Сабрина? Или може би вълк? Тя потрепери неволно и се притисна по-близо до съмнителната защита, която предлагаше скалата. Въздухът ставаше хапливо студен, звездите над нея светеха като ярки късчета лед, а от дъха й пред нея се образуваха облачета пара. Опита се да не обръща внимание на страха, който я обземаше. Зачуди се колко ли е часът. Ако спътникът й възнамеряваше да се връща, досега вече щеше да е тук.
Потрепери, но не само от студа. Какво ли щяха да му сторят индианците, ако го заловят жив? Бе дочула слухове за ужасни мъчения, но нищо по-конкретно. Във Филаделфия не беше прието да се разказват подобни неща на една дама. Странно колко далече изглеждаше Филаделфия сега. Възможно ли бе две толкова различни места да съществуват в една и съща страна, по едно и също време?
Луната започна да се спуска, лишавайки света от своята слаба светлина. Русата глава на Сабрина я последва. Далеч оттук Дейн Морган започваше да изглежда по-привлекателен. В края на краищата той не я бе изнасилил, а тя бе толкова сигурна, че ще го направи. Може би той беше дотолкова джентълмен, доколкото позволяваше тази неопитомена пустош. Въпреки това тя се бе държала презрително към него и към облеклото му от еленова кожа, макар то очевидно да го предпазваше от студа много по-добре, отколкото я пазеше скъпата й, модна рокля. Беше се възмущавала от принудителната близост на ездата в едно седло и от одеялото, което той бе споделил с нея. Беше възнегодувала задето я бе помолил да поеме част от товара на допълнителните грижи, които изискваше присъствието й. Възразяваше му, презираше го, боеше се от него и не му вярваше. Физически се бе изплъзнала от омразните ръце на пастрока си, като бе избягала от двамата си пазачи и се бе отправила в неразумното пътуване за Денвър, вместо за Санта Фе, едва сега осъзнаваше, че сянката на този човек продължаваше да бъде в ума й, като отравяше мислите й и вгорчаваше самата й душа. Не можеше да се довери на никого заради страха, който пастрокът й бе насадил в душата й.