Или не се обличат — замислено отбеляза Сабрина, като се изчерви. Дейн замълча и тя не се осмели да го пита нищо повече. Последваха няколко минути мълчалива езда. Накрая Сабрина погледна към безбройните звезди, обсипали небето, и се намръщи. Толкова дълго бе гледала към тях в очакване на завръщането му.
— В правилната посока ли се движим?
Отново настъпи мълчание, последвано от нова въздишка, този път примесена с тихо, одобрително изсумтяване.
— Много сте възприемчива, госпожице Уелс. Бързо се учите. Отговорът на въпроса ви е да, движим се в правилната посока, макар и вече не към Денвър. На половин ден езда южно от нас има село на чейените. Ще заобиколим оттам.
Сабрина ахна и понечи да се обърне. Движението й го накара да изругае тихо от болка. Тя изчака мускулите на тялото му да се отпуснат, преди да се извини.
— Съжалявам — промърмори тя, този път, без да се движи. — Не разбирам защо отиваме там. Защо е нужно да отиваме при други индианци, след като можем да се справим сами? Защо просто не продължим за Денвър?
— По две причини — гласът му все още беше примесен с болка и Сабрина сведе очи към ръката, която я държеше през кръста. Беше прекалено тъмно, за да различи нещо, но въпреки това се закле мислено да бъде по-внимателна. — Може би преди Денвър има други команчи. Не можем да им избягаме, яздейки един кон. Трябва ви отделен кон. Втората причината е, че команчите, от които се изплъзнах, ме уцелиха доста точно с една стрела. Дясната ми ръка е тежко ранена. Не бих могъл да обтегна тетивата на лъка или да зареждам пушката достатъчно бързо, ако ни се наложи да се бием. Ще останем няколко дни при чейените, докато започна отново да си служа достатъчно добре с нея. След това ще продължим към Денвър.
Сабрина се насили да кимне леко. За нея индианците си оставаха индианци, независимо дали бяха чейени или команчи. Не проявяваше особена охота доброволно да се озове в ръцете им.
Дейн почувства тихата въздишка на девойката и се намръщи, стягайки леко хватката си около кръста й.
— Не протакам пътуването ни нарочно, госпожице Уелс. Просто нямаме друг шанс да оцелеем.
Сабрина бързо кимна. Почувства, че отново се изчервява от острите нотки в гласа му. Поклати глава и отвърна, като внимаваше в гласа й да не се прокраднат гневни нокти.
— Не беше заради това, мистър Морган, наистина не беше заради това. Просто съм… малко изморена.
Дейн се намръщи и сведе очи, за да погледне към лицето й в сумрачната светлина. Задържа за миг погледа си, преди да вдигне очи, за да се ориентира по звездите. В този миг Сабрина Уелс беше за него по-голяма загадка от всякога. Беше сигурен само в едно. Мястото й не беше тук. Дилижансът й отиваше за Денвър, но мястото й не беше в този груб, миньорски свят. Беше толкова неподходяща за това място, колкото биха били финият порцелан и кристалните гарафи за коняк. Каква ли катастрофална грешка, или неразумен подтик я бяха захвърлили тук? И защо бе отказала да му отговори, когато я бе попитал за причината?
Поне едно нещо знаеше, мрачно си помисли той. С нейната красота, с блестящото злато на дългите й коси, с изумрудените й очи, със стройното й, добре оформено, младо тяло, прикрито под напластяващата се мръсотия на фините й дрехи, Дейн имаше неприятното усещане, че поднася запалена клечка към буре с барут, като я води със себе си към селото на чейените. Бедата бе, че нямаше друг избор.
Дейн въздъхна тихо. Погледна надолу и видя как очите на момичето се затварят. Дали беше замислена или спеше, той не знаеше. Знаеше само, че ловният му поход се бе превърнал в истински ад.
Глава 2
Слънцето все още не се беше издигнало над хоризонта, но небето вече блестеше с онова особено бледо сияние на зората, когато Сабрина се събуди от тихия шепот на Дейн. Тя надигна глава от изненадващо удобната възглавница, която представляваше покритото му с еленова кожа рамо, и усети, че в косата й се е оплела една от дългите ресни. Вдигна ръка да я разплете и попита:
— Стигнахме ли?
Дейн кимна. Девойката вдигна очи към слабото му, хубаво лице и забеляза умората му.
— О, съжалявам. Много глупаво беше от моя страна да заспивам, докато вие…
— Ще ви представя като моя жена — прекъсна я той, докато сивите му очи оглеждаха все още заспалия лагер, разположен в обсипаната с шубраци низина под тях. — Не говорете, ако не ви питат и не гледайте никой мъж в очите. Не споменавайте нито дилижанса, нито команчите, които застрелях. Чейените имат нещо като мирен договор с команчите и не искам да си имам неприятности. Ще им кажем, че сте излязли на лов с мен и конят ви е избягал.