— Ами снощната случка? Как ще им обясните, че са ви преследвали команчите?
— По този въпрос ще им кажем истината. Макар да съм приятел с някои от вождовете на чейените, за команчите както аз, така и всеки друг бял човек си остава разрешен лов.
Сабрина кимна и почувства как бузите й се изчервяват от въпроса, който трябваше да зададе.
— Но… като им кажете, че съм ваша жена…
По измореното лице на мъжа премина леко раздразнение.
— Само едно необходимо зло, госпожице Уелс — прекъсна я той. — Следователно ще ви наричам просто Сабрина, ако ми позволите тази чест.
Сабрина почервеня още повече, но отново кимна.
— Предполагам, че като мъж и жена ние…
— Наричайте ме Дейн. И се опитвайте да не подскачате като изплашена кошута всеки път, щом ви докосна пред някого. Индианците ще уважат статута ви на моя съпруга, но не бих могъл да ви отведа при тях със сегашната ви самоличност. Според племенните закони някой от воините би могъл да ви поиска от мен като пленница.
Зелените й очи се ококориха, а по стройното й тяло премина лека тръпка.
— Но ще… трябва ли да…?
Бръчките по челото му станаха още по-дълбоки. Тъмните му очи се сведоха към нея и срещнаха за миг погледа й.
— Не.
Сабрина се сепна от лаконичността на отговора му.
— О! — промърмори тя и леко сви рамене. — Просто исках да бъда сигурна.
— Ще положа всички усилия, доколкото е възможно, да уважа добродетелта и чувството ви за благоприличие, госпожице… Сабрина. Но не възнамерявам да поемам риска на някакво излишно и глупаво благоразумие. Разбирате ли ме?
Сарказмът в гласа му най-сетне жегна гордостта на Сабрина и тя рязко извърна глава. Лицето й пламна и тя вирна брадичка.
Дейн сподави раздразнението си, докато подканяше коня отново да тръгне.
— Едно последно предупреждение, Сабрина. Слушайте ме внимателно. Ако ме уловят, че ги лъжа за вас, дори само да ме предизвикат да го докажа, животът ми ще увисне на косъм. Трябва да помните, че каквото и да направим, за да поддържаме тази лъжа през следващите няколко дни, е във ваш интерес. Ако ме принудят да се бия за вас и изгубя, вие ще станете собственост на победителя. Тогава със сигурност ще станете жена на индианец и никога няма да се доберете до Денвър.
При тези думи Сабрина пребледня, а гневът й бързо се разсея. Но въпреки това, щом конят навлезе сред външния пръстен от типита, нещо друго, а не измисленият им брак я накара да се притисне към стегнатото тяло на Дейн. Слънцето току-що се бе показало над хоризонта и високите, конусообразни типита хвърляха издължените си сенки над още заспалата земя. От другия край на лагера се дочу кучешки лай, последван от странна, гърлена реч. Сабрина почувства, че тялото й започва да трепери въпреки волята й. Придърпа още по-надолу полите на роклята си.
Изведнъж иззад една от покритите с кожа колиби пристъпи полугол, индианец. Конят изпръхтя. Дейн незабавно дръпна юздите и спря. Сабрина го чу да разговаря с воина на родния му език. Най-накрая мъжът кимна и с жест посочи към вътрешния кръг на лагера. Сабрина се разтрепери още по-силно, въпреки че бе запазила достатъчно разум, за да задържи погледа си сведен към земята по време на разговора. Не й бе нужно да гледа очите на индианеца, за да разбере мислите му. Може би Дейн Морган имаше приятели тук, но този мъж не беше сред тях. Наистина, бе почувствала завистливото му възхищение, но то беше примесено с досадна враждебност. Тонът на мъжа беше сърдит и носеше някаква скрита заплаха.
— Все още ли ти е студено, Сабрина. — Лицето на Дейн бе съвсем близо до нейното.
— Не, добре съм — побърза да отговори тя.
Очите му повторно я погледнаха, след което отново се вдигнаха. Предположи, че Сабрина е вцепенена от страх, който обаче прикриваше доста умело. Смелостта й го изненадваше и го принуждаваше с неохота да признае възхищението си от нея.
Сабрина не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова неудобно, дори при най-лютите схватки с пастрока си. Дори при най-лошите им скарвания Гарвис Треймор си оставаше само един мъж. А тук мъжете бяха цели пълчища — индиански воини, до един бърборещи този странен, непонятен език. Дори като държеше очите си вперени в земята, можеше да почувства как я зяпат враждебно и алчно. Сабрина не беше сигурна кое я плашеше повече. И макар да не проумяваше нито дума от това, което си разменяха събралите смелост индианци и Дейн, тя беше уверена, че разговорите се въртят около нея — можеше да го усети с присъщата си женска интуиция, можеше да го почувства от начина, по който говореха и от това, че тялото на Дейн от време на време се напрягаше. Накрая, изглежда, че стигнаха до някакво решение на проблема. Дейн кимна и сивите му очи се сведоха към нея с безмълвно предупреждение.