— Добре. Сега слизай.
Сабрина преглътна и кимна, надявайки се, че коленете й ще се окажат достатъчно устойчиви, за да понесат теглото й. Прихвана дългата си пола с една ръка. Как, за Бога, щеше да слезе от коня? Неочаквано почувства как Дейн я хваща през кръста и сваля долу. Сабрина изненадано вдигна глава към него, защото бе забелязала, че целият десен ръкав на ризата му от еленова кожа е подгизнал от кръв. Забравила за предупрежденията му, тя пристъпи напред и докосна с длан ръката му.
— Ох, виж, цялата ти ръка… — започна тя, но почти веднага се сепна и като се изчерви, отстъпи настрани и отпусна ръка до тялото си.
Дейн се наведе от коня и леко докосна рамото й, за да я успокои, че всичко е наред. Погледът му беше любезен, въпреки че в него все още се забелязваше далечният отблясък от безмълвното предупреждение.
— Всичко е наред, Сабрина. Онези правила се отнасят преди всичко за войните на чейените.
Сабрина отново се изчерви, но кимна облекчено, доволна, че не е предизвикала някаква сериозна неприятност с безразсъдството си.
— Просто се изненадах, като видях ръката ти… и не трябваше да я натоварваш, като ме вдигаш. Можеше да…
Дейн вече се обръщаше към индианците и Сабрина смутено млъкна.
— Загрижена е за раните на мъжа си, както подобава на една добра жена.
Думите бяха казани на английски от един от младите воини. Сабрина го зяпна изненадано с отворена уста. Нищо чудно, че в погледа на Дейн бе имало предупреждение. А в гласа на индианеца бе прозвучала някаква странна нотка. Думите му бяха почти триумфални, сякаш целяха да насочат разговора към определена тема. Сабрина почти несъзнателно направи половин крачка към Дейн и застана зад лявото му рамо.
— В типито на Бягащия вълк няма достатъчно място, защото от месеца на жътвата там живее новата му жена. Ако желаеш, вместо при него можеш да дойдеш в моето типи — предложи един по-възрастен воин, а черните му очи любопитно проблеснаха към Сабрина.
Дейн се усмихна и подхвърли на чейенски нещо, което накара воините да се разсмеят тихо. Сабрина погледна към него, чудейки се какво ли бе казал на младия воин.
— Черната мечка оказва голяма чест на мен и на жена ми — отвърна на английски Дейн на по-стария воин и като кимна още веднъж, добави със сериозен тон: — За мен ще бъде голяма чест да споделя типито на такъв безстрашен воин.
— Може би там ще направиш мъжко дете. То ще стане мъж с голяма смелост и много мъдрост — додаде по-младият воин, Бягащия вълк.
Сабрина с пламнали бузи се осмели да хвърли един потаен поглед към него. Бягащия вълк беше висок за индианец и беше полугол, както всички останали мъже тук. Черната му коса беше прибрана в дебели плитки, които обрамчваха суровите му, макар и не съвсем неприятни черти на червеникавокафявото му лице. На височина почти колкото Дейн той се извисяваше с половин глава над останалите индианци. Гъстата му коса беше украсена с едно-единствено, привързано с кожен ремък перо, от което Бягащия вълк изглеждаше дори още по-висок. Сабрина леко се намръщи, след което отново побърза да сведе очи към земята, тъй като мъжът продължи да говори. В индианеца сякаш имаше нещо… Не беше с боядисано лице, изненадано се досети тя. Ето това липсваше.
Мъжете изведнъж се обърнаха и тръгнаха. Сабрина остана на мястото си, без да знае какво да направи. Дейн не погледна към нея, а просто вдигна ръка и й махна да го последва. Сабрина побърза да се присъедини към малката група. Беше прекалено изплашена, за да се възмущава от липсата на учтивост в поведението на Дейн. На всеки няколко крачки й се налагаше да подтичва, за да следва широките крачки на мъжете, боейки се да не изгуби съмнителната защита, която й предлагаше гърбът на Дейн. Изведнъж Дейн залитна. Сабрина сепнато пое дъх. Той не каза нищо, а просто вдигна глава и като изправи широките си рамене, отново пое напред.
Сабрина изплашено погледна към лицата на чейените, след което ускори стъпките си и се приближи на една ръка разстояние от Дейн. Чертите й се смръщиха озадачено. Очите на индианците, повечето гледаха към белия мъж, изразяваха одобрение, дори възхищение, което учуди Сабрина. Тя имаше чувството, че Бягащия вълк и Черната мечка са истински приятели на Дейн, при все че не му бяха предложили помощ, когато той залитна от изтощение — нито забавиха стъпките си, нито протегнаха ръка, за да го подкрепят. Сякаш това беше някакво изпитание, като че ли искаха да накарат Дейн да покаже… да покаже… какво всъщност?