— Има… имам чувството, че там някой се движи, Дейн. Но е твърде далече, за да мога да видя по-добре.
Денят, както винаги, беше горещ. На небето нямаше нито едно облаче, а слънцето печеше силно. Полъхът на вятъра се усещаше съвсем слабо. Прахта, която вдигаха каруците и конете по пътя си, беше увиснала в неподвижния въздух като кълбо мръсен памук. Сабрина можеше да усети песъчинките в устата си, когато говореше. Тя спусна ръката си, пресегна се и вземе манерката, която висеше отстрани на седлото й. Водата беше топла и имаше вкуса на метала, от който беше направена манерката, но ставаше за пиене и тя я подаде на Дейн.
— Може би трябва да избързам напред и да предупредя Родригес? — попита тя.
— Не си прави труда.
— Какво?
— Родригес — отговори тихо той — знае дяволски добре, че там има нещо. Когато мисли, че не го наблюдавам, той поглежда към възвишенията и после към нас.
Гарвис Треймор, сети се веднага Сабрина. Нейният пастрок беше купил помощта на Родригес. Макар че самият той не беше тук, тъй като никога не би изложил себе си на такива физически изпитания, той продължаваше да ги дебне отблизо и да застрашава живота им.
Въпреки знойното мексиканско слънце, почувства, че ледени тръпки лазят по гърба й. Спомни си онази ужасна гледка, когато видя Гарвис Треймор да стои изправен, разкрачен до простреляното тяло на Дейн Морган с още димяща пушка в ръка. Беше помислила, че всичко беше свършило в Саут Парк. Вярваше, че Дейн беше мъртъв. После той й беше разказал как ловци от племето чейени видели стрелбата, след което го занесли в тяхното селище и се грижили за него, докато се почувствал достатъчно добре да може да язди отново, за да тръгне да я търси.
Споменът за това само събуди страховете й, които бяха станали двойно по-големи, тъй като не й изглеждаше възможно Гарвис да се провали и втория път.
Въпреки че не го искаше, Сабрина потръпна и погледна страхливо към Дейн. Не си позволи да му напомни за Саут Парк, за да не го тревожи ненужно, но ръцете й трепереха и едва държеше поводите на коня.
— Предполагах, че сме изиграли Фернандес до Тореон, но както се вижда, пастрокът ти изигра и двама ни — бавно каза Дейн. — Това е причината, поради която ме караха да стоя на пост всяка нощ — за да бъда полузаспал през деня.
Тогава останалите от охраната няма да ни помогнат?
— Няма — поклати мургавата си глава той и сви рамене. — Като чуеш някакъв шум или изстрел, забий шпорите в хълбоците на коня си, Сабрина. Рио Гранде не може да е по-далеч от една-две мили оттук. Може би те ще ни причакат на границата, ако успеем да се измъкнем сега, а може би няма да го направят. Дръж се здраво — реката е достатъчно коварна и без да се опитваш да я преминеш в галон. Готова ли си?
— Да.
Това беше всичко, което трябваше да си кажат за момента. Сабрина забеляза с крайчеца на очите си, че загорялата от слънцето ръка на Дейн стисна пушката.
Минутите, които оставаха, за да се измъкнат от капана на Гарвис Треймор, се нижеха по-бавно, отколкото беше мислила, че ще е необходимо, за да изминат такова кратко разстояние.
Десет метра, после двадесет. После… Боже! Колко бавно… петдесет и още сто. Рио Гранде лежеше пред тях, можеха да я видят — една ленива, кафява змия, заградена от храсталаци, чиито брегове бяха подкопани от последните пролетни порои. Камъни и голи скали осейваха водите и бреговете й. Залязващото слънце беше увиснало над хълмовете на запад и светлината му се смесваше с дълбоките сенки на нощта.
Сабрина се опитваше да гледа само напред, към ширналата се пред тях река или към конвоя от каруци, натоварени със сребро, които вдигаха облаци прах по пътя си.
Дейн яздеше до нея, без да говори, но сега беше приближил коня си плътно до нейния. Както яздеха, гърдите на коня му леко се блъснаха в коня на Сабрина и коляното на Дейн докосна нейното.
— Когато ти кажа „давай“, подкарай бързо коня си към реката и не поглеждай назад.
Тя кимна с глава, борейки се с надигащото се желание да забие шпорите си в хълбоците на коня и да го пришпори към реката. Защо ли нападателите им изчакваха? — питаше се мрачно тя. Защо не ги атакуваха сега, преди да бяха стигнали реката?