— Дейн… — започна тя.
— Banditos! Oeste!2 — изрева Дейн, сякаш искаше да предупреди охраната на кервана, и пришпори коня си. Като се наклони към Сабрина, той й прошепна: — Хайде! Давай! Каквото и да се случи, не спирай! Не се обръщай и не гледай назад!
Прах и викове на тревога се надигнаха в отговор на предупредителния вик на Дейн. Коларите, които не бяха осведомени за плана на Родригес, реагираха с обикновената бързина. Камшиците плющяха и мулетата ревяха възмутено; жените пищяха, охраната даваше противоречиви заповеди в общия хаос и керванът от скърцащи, бавнодвижещи се каруци, натоварени със сребро, се разпръсна като ято птици в лятна буря. Прахта, която се вдигна, увисна във въздуха като дебело кафяво наметало и въпреки че Сабрина се задушаваше от нея, тя й беше благодарна, защото разбра какво беше направил Дейн — нищо наоколо не можеше да се види. Първите няколко куршума — като първите тежки капки дъжд, които предвещаваха, че пороят ще дойде скоро — изсвистяха през облака прах и се забиха безобидно върху напечената земя. Нито един не падна в близост до Сабрина.
Ненадейно от запад се чу засилващ се грохот — конски копита барабаняха по здраво спечената земя. Мъжете крещяха и стреляха хаотично. Дейн вече беше насочил своята пушка на запад, докато пришпорваше коня си да следва Сабрина в техния дързък, потънал в прах бяг към реката. От другата страна се носеха ответните викове на Родригес и хората му, но не се стреляше. Слава на Бога! Поне не бяха подложени на кръстосан огън.
Двадесет или може би тридесет конници се спуснаха по хълма след тях, а куршумите от пушките им се изсипваха върху земята като градушка. Конят на Сабрина се препъна в един нисък храст, след това се изправи и го прескочи. Тя благослови решението на Дейн, да й позволи да яхне коня, като си сложи краката отстрани.
— Заобиколете каруците!
Викът на Родригес прозвуча внезапно, като предупреждение за опасност, и беше последван от куп ругатни на испански, идващи от конвоя на кервана. Каквото и да беше споразумението с Треймор, само шест от двадесетте banditos обърнаха конете си, за да последват бягството на грингото и неговата жена към Рио Гранде. Останалите яздеха право към кервана от каруци, като стреляха непрекъснато, сякаш те бяха враговете, които търсеха. Твърде късно Родригес вдигна пушката си и като обезумял започна да прави знаци да обградят каруците и да образуват защитна преграда около тях.
— Охраната да застане от вътрешната страна плътно до каруците! Заобиколете…
Сабрина не чу нищо повече, нито за миг не се обърна да погледне назад, за да види как Родригес и двама мъже от охраната бяха паднали, повалени от куршумите на бандитите. Дейн яздеше до нея. Едва сега го видя отново сред гъстия облак прах. До реката оставаха още само десетина метра.
Внезапно погледът на Дейн стана твърд като стомана, той пришпори яростно коня си и като приближи Сабрина, извика нещо, което тя не можа да чуе, нещо за реката. Тя поклати безпомощно глава и наостри уши.
— … скачай… брега на реката…
— Какво? — извика тя, а въпросът й се изгуби в заобикалящия я прахоляк, в бъркотията и ужасния, оглушителен трясък на пушките и грохота на изплашените коне.
— … чуваш ли? В реката, по дяволите! Къде… — повдигна пушката си Дейн и докато говореше, стреля.
Една човешка фигура, която, въпреки че беше близо до тях, не се виждаше съвсем ясно от гъстата пелена прах, нададе внезапен вик и падна от коня, а после всичко изчезна от погледа й. Конят на Дейн подскочи рязко, като че ли искаше да избегне нещо, което лежеше близо до копитата му. Писъците и виковете, които идваха от кервана зад нея, се издигнаха до кресчендо, когато атаката достигна връхната си точка.
Сабрина не можеше да чака Дейн да повтори това, което се опитваше да й каже преди малко. Само продължи да пришпорва коня напред, като се наведе ниско над потния му врат, така както я беше учил Дейн. Дългата й, златиста коса се развяваше свободно от вятъра и се заплиташе в тъмната грива на коня. Инстинктивно тя се опита да примигне, за да изчисти насълзените си от вятъра очи, които й пречеха да види, че всъщност вече нагазваха в реката — Рио Гранде, чиито води бяха станали кървавочервени, обагрени от последните лъчи на залязващото слънце, а ниските й брегове се чернееха от спускащите се сенки и лепкавата тиня, която ги покриваше.
Точно зад нея се чу изстрел и тя погледна бързо към яздещия близо до нея Дейн, който в този момент вадеше своя револвер „Колт“, тъй като разстоянието беше прекалено малко, за да стреля с пушката. В следващия миг конят й прескочи калния бряг и се озова в реката сред дъжд от пръски. Препъвайки се, той удряше яростно с копита, като отчаяно се бореше в топлата вода, която намокри полата й и напълни ботушите й.