Дейн все още яздеше на една ръка разстояние от нея, като непрекъснато се обръщаше и стреляше над лявото си рамо, бавно и премерено, в отговор на сипещите се като градушка куршуми. Всеки негов изстрел трябваше да бъде точен, защото нямаше време да презарежда. Един куршум цопна в кафявата вода само на сантиметър разстояние от мокрото коляно на Сабрина. Тя трепна, но успя да се въздържи да не извика, като само се притисна до гривата на коня, докато той се мъчеше да си преправи път през реката.
— Не! Не оставяй…
Внезапно конят на Дейн се блъсна с все сила в нейния. Последва порой от думи, които за щастие тя можа да разбере навреме, за да направи това, което й се казваше. Объркана и смутена, тя погледна към Дейн и се опита да му извика нещо, но вече бяха нагазили в по-дълбоки води, осеяни с подводни скали, и нямаше време за губене в разговори. Отсрещният бряг беше вече само на няколко крачки пред тях и Сабрина се стегна, за да се подготви за скока, който щеше да направи конят й, за да излезе от водата. Дейн изкрещя нещо и се опита да хване поводите на коня й, но не успя, тъй като Сабрина вече го беше подтикнала към скока.
Конят й изскочи от плитчините и стъпи на брега. Но после залитна, препъна се и почти падна, като с предните си крака се задържа на твърдата земя, а задните му потънаха моментално в дълбокия, ситен пясък, който покриваше речния бряг. Плаващи пясъци! Разбра твърде късно. Дейн се беше опитал да я предупреди, но тя не го беше чула. Сега не можеше да направи нищо, а само да се опита с всички сили да запази равновесие върху гърба на животното. Тя стисна здраво седлото, докато ужасеният кон пръхтеше и се мъчеше да се измъкне от капана, в който беше попаднал.
С един-единствен широк разкрач конят на Дейн прескочи опасния бряг и се приземи на твърдата земя. После се спря, завъртя се и понечи да тръгне към Сабрина.
Инстинктивно Сабрина пожела да скочи от гърба на коня си и да изтича при Дейн, но пясъкът потъваше дори и под нейното малко тегло. Той всмукваше ботушите й, като че ли беше живо същество, което я дърпаше за глезените. Твърде късно, тя се обърна назад, като се пресегна, за да се хване за стремената на коня и да ги използва като въже. В този момент конят, напрегнал всеки мускул на тялото си, се надигна в устрема си да направи един последен, отчаян скок напред и се дръпна, като се освободи от ръцете й. Впи се в калния устойчив бряг само за миг, после подскочи и избяга, хвърляйки пръски кал зад себе си. Тя извика и повдигна ръката си, за да се предпази от тях. Това неочаквано движение наруши нестабилния й баланс върху плаващите пясъци. Десетки куршуми заваляха наоколо, напомняйки й, че всяка секунда изгубено време беше незаменима. Тя се бореше отчаяно, но потъваше все по-надолу, ридаейки от страх и чувство на безсилие.
— Не! Спри! Не се движи!
Дейн беше довел своя покрит с пяна кон до самия край на плаващите пясъци и се наведе надолу, за да сграбчи Сабрина за кръста. Хвана я така здраво, както никога преди не го беше правил. Тя едва успя да сподави един инстинктивен вик от болка.
— Дейн, остави ме! Не…
— Помогни ми, по дяволите! Хвани се за кръста ми!
Куршуми заваляха от двете им страни, а виковете и ругатните на испански език се чуваха по-ясно и по-силно с всяка измината секунда. Сабрина отново поклати глава към Дейн, но без полза. Той продължаваше да я стиска през кръста и дори я беше хванал по-здраво, когато започна да я тегли нагоре. Пясъкът я държа упорито още минута-две, после й позволи да се измъкне, издавайки тихи бълбукащи звуци. Дейн я изтегли и се изправи на седлото си, въздъхна от изтощение и пришпори коня си.
Накрая един куршум го улучи. Разбра го, защото почувства, че той трепна, чу, че внезапно затаи дъх, но не отговори на нейния тревожен вик. Само се наведе по-близо до нея и подкара уморения кон бързо, опитвайки се да навакса разстоянието, което бяха загубили, докато се бореха с плаващите пясъци.
Беше като повтарящ се твърде често кошмар. Цялата й сила, целият й кураж изчезнаха, както водата изчезва в дълбока дупка. Седлото под нея беше твърдо и неудобно. Миризмата на кожа и конска пот се усещаше навсякъде. Мускулестото тяло на Дейн се притискаше до нейното толкова силно, че тя усещаше тежестта му и всяко поемане на въздух беше едно огромно усилие за нея.
В последните отблясъци на деня умореният им кон галопираше по неравния път, измъчвайки се под двойния товар, а от устата му излизаше пяна. Той премина границата, без да намали ход. Спря да препуска едва когато теренът стана хълмист, покрит тук-таме с малки храсталаци, а реката и бандитите се бяха изгубили от погледа им, останали някъде далеч зад тях. На покрития с прах път се появи табела, на която беше изписано на ръка, че пътят на изток водеше до граничния град Ел Пасо, а на север — към издигащите се планини — беше пътят за Лае Кругес и Кабало.