Без колебание Дейн извърна коня си на север. Той пришпори умореното животно надолу по пътеката, която се осветяваше на места от издигащата се в небето луна или от залязващото слънце. Все едно че си бяха вече вкъщи…
— Дейн, за Бога… — гласът на Сабрина заглъхна. В него се долавяше умора и изтощение, сякаш дори усилието да говори не беше по силите й, а камо ли да вложи някаква мисъл в думите си. Дори и луната се беше скрила някъде. — Трябва да спрем и да починем. И конят има нужда от почивка, иначе ще го убием с този бърз ход.
— Не още. Трябва да продължим да се движим, докато е тъмно, за да спечелим възможно най-голяма преднина.
Гласът му звучеше така, сякаш не беше неговият. Беше изненадващо равен и в него липсваше сила. Беше го попитала два пъти дали беше ранен и двата пъти просто беше отказал да й отговори. Но дори и дишането му беше станало тежко, а ръката, която обгръщаше кръста й, се беше отпуснала. Сабрина отмести леко тялото си от неговото, за да не му тежи, но не смееше да се отдръпне много. Лунната светлина беше достатъчна да посребри големия път и да покаже зеещите черни кратери на проломите и издигащите се към небето високи скали, но не беше достатъчна, за да й позволи да види в мрака някоя издайническа струйка кръв по тялото на мъжа, с когото яздеше. Сега, когато луната се беше скрила, беше невъзможно да види къде беше ранен.
Но нямаше значение какво казваше той и какво можеше да види тя. Сабрина знаеше. Знаеше го благодарение на инстинкта, който притежаваше. Неговите откази само правеха нещата още по-лоши.
— Дейн, дори ако конят и аз можем да продължим напред, то ти не можеш. Трябва да имаме вече километри преднина пред онези мъже. Ако те изобщо ни следват толкова далеч отвъд границата. Нека да си починем само за няколко минути. Моля те.
— Веднъж ако сляза, няма да мога да се кача отново на коня. Няма да се движим бързо, смятам, че трябва да повървим още няколко мили. Нощта е толкова ясна, че мога да видя всичко само при светлината на звездите. Щом стигнем до подножието на планината, ще спрем. Тогава ще бъдеш в територията на апахите и сигурно ще се чувстваш като у дома си.
— Аз ли? Но…
— Върни се при апахите, ако искаш. При Менгас. Твоя вожд. Или вземи дилижанса за Лае Кругес, ако предпочиташ това.
Сабрина отначало не можеше да повярва, а после бавно започна да разбира, тъй като мозъкът й работеше мудно и притъпено вследствие изтощението и тревогата й за странната слабост, обхванала Дейн. О, Боже! — мислеше си сковано тя, борейки се да се съсредоточи, за да може да мисли. Това ли било? Това ли било, което го е измъчвало през цялото време? Нима Дейн беше решил, че тя обичаше Менгас повече, отколкото него?
— Дейн, не искам да се връщам при Менгас. Никога не съм го искала. Напуснах апахите по собствено желание. Дори когато смятах, че си мъртъв, не се поколебах да го сторя. Сега, когато знам, че си жив, никога не бих се върнала при тях.
— Това, че съм жив… е може би едно извънредно оптимистично предположение точно сега, Сабрина.
Сърцето й започна да бие силно в гърдите, причинявайки й болка. Чувстваше, че се задушава, тъй като не можеше да си поеме въздух.
— Дейн… — тя се извърна бързо към него, като, без да иска, го бутна. Почувства как мигновено тялото му се стегна, чу сподавения му стон. — Ох, мили Боже, ти си ранен! Дявол да те вземе, Дейн Морган, знам, че си ранен! Спри проклетия кон, чуваш ли? Спри го веднага…
— Не се шегувам, Сабрина. Ако сляза от коня, няма да мога да се кача. Сега слушай…
— Не, ти слушай! — каза рязко тя, като полагаше огромно усилие да не започне да крещи, тъй като страхът й беше дал внезапно поразяваща сила. — Ще сляза от коня и ще се кача отново — зад теб този път, така че да мога да те задържа върху седлото, ако започнеш да падаш. И тогава ще можем да продължим… но само докато намерим удобно място, където можем да спрем и да си направим лагер.
Тя не му даде възможност да спори с нея, а само се пресегна и дръпна поводите на коня. Благодарно за всяка предоставена му възможност за почивка, умореното животно веднага се подчини, като отпусна главата си надолу, когато Сабрина скочи бързо от гърба му.
Дейн изстена и се олюля на седлото. Тя се пресегна в мрака, хвана ръката му и я стисна здраво. Страхът я завладя отново, като стегна болезнено сърцето й. Тя се бореше да спре сълзите си, причинени от паниката.