— Не, по дяволите! — каза високо тя, повече на себе си, отколкото на Дейн, който почти беше изгубил съзнание. Дори слабата сребриста светлина на звездите беше достатъчна да й го покаже съвсем ясно. Личеше във всяка вдървена линия на тялото му, ехтеше с всяко леко, стенещо дихание. Някъде на юг от тях един койот нададе особен вик. Нещо наблизо премина бързо и се шмугна в шубраците и пелиновите храсти, които покриваха голямата равнина и обграждаха пътя от двете страни. Дейн не реагира на тези шумове, дори не си повдигна главата, за да погледне. Тя си пое дълбоко въздух и наведе глава.
Дейн имаше право в едно нещо. Трябваше да се опитат да стигнат до подножието на планината. Тази скалиста, покрита с храсталаци равнина не им предлагаше това, от което имаха нужда. Щяха да бъдат лесно забелязани и напълно уязвими, щом се съмнеше.
Сабрина се качи отново на коня, обви ръцете си около олюляващия се гръб на Дейн и ритна коня, за да го накара да тръгне. Когато светлорозовите и сияйно златистите цветове на зората си пробиха път на изток, вдъхвайки живот на сивото небе, те стигнаха до подножието на планината Сейнт Андреас и Сабрина видя малката рекичка, която ромолеше през скалите и която тя беше търсила, за да продължат по течението й на север… Може би след две-три мили яздене тя го видя — едно малко късче земя, с формата на ромб, което лежеше между двата разклонени ръкава на реката. Десетина дървета предлагаха подслон и сянка от палещото слънце, храсталаците и ниските борчета бяха естествено прикритие от хорските погледи. Никакви апахи нямаше да дойдат тук — течащата вода беше свързана с твърде много табута според техните вярвания и начин на живот. Щяха да помислят, че един такъв остров се обитава от зли духове или от нещо още по-страшно. А ако убийците, които Треймор беше наел, все още ги преследваха, то последните няколко мили, които бяха извървели в каменистото корито на потока, нямаше да оставят никаква следа.
Дейн беше в пълно съзнание, когато тя дръпна поводите на коня, за да го накара да спре. Беше паднал в ръцете й, сякаш беше мъртъв, когато се опита да го свали от коня. Въпреки че беше твърдо решена и знаеше точно какво иска, Сабрина просто нямаше необходимата сила, за да успее да се справи с всичко, което искаше да направи. В повечето случаи се стигаше до компромис.
Но този път щеше да успее, каза си строго тя. Трябваше да успее. Тук имаше достатъчно вода — това беше първото и най-важното условие. Колкото до бандитите, ако беше писано да дойдат, то те щяха да дойдат. Тя не можеше да направи нищо повече, за да ги спре. Щеше да умре тук, но никога нямаше да остави Дейн да избяга от живота й.
Твърде изморена, за да направи нещо повече, тя успя само да разседлае коня и да го върже на такова място, където можеше да пасе шубраците и да стига до реката, когато ожаднееше. После успя някак си да довлече Дейн до прохладната сянка на дърветата, да съблече напоената му с кръв риза и да превърже кървящата му рана. После, прекалено изтощена, за да се интересува от каквото и да било друго, тя се тръшна на земята до него, обгърна го с ръцете си и заспа със сълзи на очи.
Събуди се едва когато слънцето залязваше на хоризонта. Настъпилият мрак и хладината на идващата нощ я накараха да стане. Лицето на Дейн беше бледо като платно. Не помръдваше, но сърцето му още биеше, а това за момента като че ли беше достатъчно.
Тя остана известно време седнала до него, обзета от странно вцепенение. Всички мускули я боляха и се чувстваше безкрайно уморена, въпреки че беше спала цял ден. Опитваше се да съсредоточи мислите си върху това, което трябваше да направи — какво и кога, и най-важното как? Вода. Храна. Огън. Одеяла, които да ги защитят от студения нощен въздух. Да направи нещо като легло за Дейн, за да не лежи на земята, тъй като беше опасно да спи цяла нощ на влажната и студена като лед земя. Конят?
Не трябваше да се предава. Не и сега. Никога! Денвър беше само на четири или пет мили оттук… Това му напомняше на нещо, случило се отдавна, но в този миг, със странно забавеното си мислене, с притъпения си мозък, с натежалото си като олово тяло, той не можеше да си го спомни. Вирджиния? Сан Франциско… не, Колорадо. Чейените.
С огромно усилие Дейн се обърна и видя Сабрина, положила главата си до него. Беше красива, както винаги, независимо дали спеше, или беше будна, дали лунната светлина нежно галеше лицето й, или то беше забулено в сенките на нощта. Беше изненадан, но и не беше изненадан, че тя не го беше изоставила, но тялото го болеше твърде много, а мозъкът му беше прекалено вцепенен, за да се опита да проумее точно кое от двете преобладаваше. Боже, тялото му беше леденостудено. Не, гореше. И двете заедно, което не беше за вярване. И раната му, причинена от куршума, който беше пронизал тялото му в кръста, пареше, сякаш някакъв огън бушуваше в нея.