Трябваше да се бори срещу слабостта, която чувстваше, и огъня, който пареше, но това изискваше прекалено голямо усилие, за да може да го понесе с твърдост дълго време. Затова просто затвори очите си, за да потъне отново в царството на мрака. Утре, мислеше си неспокойно той. До утре, той трябваше да бъде по-добре, за да тръгне отново напред, на север. Даже ако хората на Треймор се бяха спрели на границата, отказвайки се от по-нататъшното преследване, то вече беше септември и снеговете можеха да завалят всеки момент и да затворят планинските проходи.
— Дейн?
Той позна гласа на Сабрина, нежен и галещ, както винаги. Беше събудил и нея, без да иска, или може би шестото й чувство я беше накарало да отвори очите си. Но той вече беше започнал да се унася и никой и нищо не можеше да го спре, не можеше дори да намери сили да отвори отново очи.
— Всичко е наред, любов моя. Спи спокойно — шепнеше в мрака тя, без да е сигурна дали той я чуваше. — Ще се почувстваш по-добре. Най-после успях да спра кървенето. Всичко ще бъде наред.
Гласът беше същият… и не беше същият — не беше като на онова младо момиче, което беше извадил от окървавения дилижанс немного отдавна. Преди година? Не, повече от година. Картината беше замъглена в съзнанието му, но не си струваше да се напряга, за да си спомни по-добре. Когато Тара, когато тя дойде, целият му живот се промени. Времето се измерваше с нея. Преди нейното идване и след това. Но Тара не би останала. А Сабрина беше…
С тревожни очи Сабрина разглеждаше внимателно обляното му от лунна светлина лице. Чу го като изстена и въздъхна, което означаваше, че той се беше отказал от борбата си да дойде в съзнание, защото раната му причиняваше силно страдание, а тя нямаше нищо, което можеше да му даде, за да облекчи болката му. Сънят беше най-доброто средство за него в момента.
Може би утре. Може би вдругиден или по-нататък. Когато и да е. За разлика от Саут Парк, този път тя щеше да е до него, когато той се събудеше.
Сабрина докосна ръката му, после сложи главата си върху одеялото, което покриваше боровите клонки, които беше отрязала с ножа му. Не бяха като дългите, покрити с иглички клони, които Дейн беше донесъл, за да постеле „брачното им легло“ в разгара на снежната буря в Скалистите планини, но беше най-доброто, което тя успя да събере, и чудесно й послужиха за целта. Тя постави ръката си върху неговата така, че да се събуди, ако той се размърда, затвори очи и се опита да заспи.
Глава 18
Последните проблясъци на слънцето се изгубиха в небето и пурпурният здрач се спусна бавно от изток на запад, покривайки с тъмните си краски безоблачната синева. Близките хълмове вече бяха потънали в сянка, а на хоризонта на север високите планински върхове се виждаха като назъбени силуети, очертани с въглен.
Очите на Дейн бяха станали тъмносиви, като планините на север. Може би изглеждаха толкова тъмни заради контраста с необичайната бледост на лицето му, мислеше си Сабрина. Но поне бяха отворени, дори бяха сравнително ясни. Засега трябваше да бъде доволна и от това.
— Откога сме тук? От пет дни? Пет изгубени дни? — размърда се неспокойно той, но веднага лицето му се изкриви от болка. — Трябваше да ме оставиш и да заминеш за Лае Кругес.
— Тогава аз трябва да ти кажа, че не трябваше да идваш в Алтамура, Дейн. Не трябваше да се връщаш, когато ме видя хваната в капана на плаващите пясъци — отговори бързо Сабрина. — Не трябваше да си правиш труда да се спираш и да ме измъкваш от онзи окървавен дилижанс. Има ли смисъл да започваме отново този разговор? — въздъхна тихо тя, като взе манерката и му я подаде. — Не можех да те оставя, Дейн. Щеше да умреш, ако го бях направила.
— По-добре само аз, отколкото и двамата.
— Наистина ли мислиш така?
— Да — кимна с глава той.
— Аз не мисля така — усмихна се леко тя и сви рамене. — Не мисля — повтори сякаш на себе си тя. — И този път направих това, което бях решила.
— Не можеш да се инатиш и да упорстваш като някое проклето муле, Сабрина.
— А, така значи, скъпи мой, това е само твое право — отговори решително тя, но без да се горещи. Беше положила доста усилия лицето й да бъде безчувствено, докато траеше разговорът им, и сега мигаше бързо-бързо, за да спре сълзите, които напираха да потекат. Мили Боже! — мислеше си тя, обзета от внезапен изблик на скръб. Тя не желаеше да спори с Дейн — не и сега, не след всичките тези безкрайни дни, през които се страхуваше, че отново ще го загуби. Този път завинаги. Искаше да обвие ръцете си около врата му, да зарови лицето си в гърдите му и да излее страховете си, а не да спори с него!