Сабрина вдигна очи и за част от секундата го задържа върху индианците, опитвайки се да открие отговора върху бронзовите им лица. Освен това, защо Дейн я бе вдигнал от коня? С това движение бе отворил раната на ръката си. Дори сега, като ходеше, на всеки няколко крачки от напоения ръкав на ризата му се оцеждаха кървави капки. Сабрина хвърли нов плах поглед. Неколцина индиански воини наблюдаваха преминаването на странната процесия, застанали пред типитата си. Тук-там се чувстваше същата враждебност, която бе усетила у първия воин. Но същевременно в студените им очи Сабрина забеляза завистливо възхищение, което едва сега започна да разбира. Всичко това бе демонстрация на сила: безразсъдният начин, по който Дейн я бе вдигнал от седлото и по този начин повторно бе отворил раната си, бързият им ход и дори фактът, че никой не му се бе притекъл на помощ. Той явно знаеше, че сред чейените не липсват негови врагове. Значи той умишлено играеше тази роля, опитвайки се да респектира неприятелите си. Сабрина потрепери леко и предпазливо погледна към широкия гръб на Дейн. Ако това беше ключът към уважението на чейените, дано Дейн да бъдеше достатъчно силен, за да го спечели. През последните двайсет и четири часа той не беше спал, с мъка се бе измъкнал от команчите и бе изгубил много кръв. Сабрина отново потрепери и притвори очи в мълчалива молитва. Ако Дейн паднеше както вървеше, дали приятелите му щяха да успеят да го защитят, ако, разбира се, пожелаеха да го сторят? Или чейените щяха да се отнесат към него така безжалостно, както вълците към падналия си водач?
Мъжете неочаквано спряха до едно ярко оцветено типи. Бягащия вълк се обърна и промърмори няколко думи, за които Сабрина предположи, че са приветствие. В черните очи на младия воин се криеше одобрение, дори слабо възхищение, докато говореше, без да откъсва поглед от сивите очи на Дейн. Индианецът много добре знаеше каква игра се играе. И нещо повече, реши Сабрина — той я одобряваше, възхищаваше й се и я очакваше. Бягащия вълк се мушна под кожата, покриваща входа на типито, а останалите мъже направиха още няколко крачки и спряха пред едно друго тини. То също беше ярко боядисано, но с други шарки, а освен това върху него бе изрисувана мечка. Сабрина, смръщила леко вежди, огледа рисунката с любопитство. Една черна мечка преследваше неколцина индианци, яздещи коне. Дейн се обърна към нея и отново показа, че забелязва присъствието й с леко кимване.
— Ще останем тук. Един от синовете на Бягащия вълк ще доведе нашия кон и ще го разседлае. Ти ще прибереш такъмите вътре и ще ги подредиш до стената на типито.
Сабрина понечи да кимне, след това спря и го изгледа остро. Въпреки умората той, изглежда, се забавляваше. Несъмнено се наслаждаваше на възможността да й дава заповеди, знаейки, че тя ще трябва да ги изпълнява, без да смее да се обади. Бузите й се изчервиха за миг, преди да успее да овладее гнева си. Трябваше да се примири, тъй като още няколко дни я очакваше подобно отношение.
— Бягащия вълк ни кани на гощавка, така че днес няма да ми се наложи да ходя на лов, а ти няма да готвиш.
Сабрина просто кимна в отговор. Бягащия вълк поне спестяваше на приятеля си необходимостта да набавя месо за вечеря, макар един Господ знаеше какво ядяха индианците.
— Преди всичко искам да погледна ръката ти — заяви Сабрина, като прикри инстинктивното отвращение, което почувства при мисълта за кръвта и за интимността, която криеше докосването до голата мъжка ръка. — Няма нужда — тонът на Дейн изглеждаше малко по-любезен, а умората, изписана на устните му, за миг се скри от усмивка. — Ще се оправя сам.
Сабрина преглътна мъчително и поклати отрицателно глава.
— Не, мъжо. Настоявам — тя позволи на очите си да срещнат погледа му и да го задържат за миг. След няколкото похотливи погледа, които й бяха отправени, докато вървяха през лагера, се чувстваше повече от всякога готова да изпълни всичко, което се изискваше от тяхната мнима връзка.
Дейн спря за миг, след това кимна и се обърна към входа на типито, за да последва вътре по-възрастния воин. Сабрина понечи да го последва, очаквайки да задържи покривалото на вратата, за да може тя да мине и се сепна, щом Дейн го пусна, така че то я шляпна по лицето. Лицето й отново пламна и тя скръцна със зъби в безмълвна ярост, докато сама отмахаше коженото покривало. Изглежда, че тези няколко дни щяха да бъдат дълги!
Една възрастна индианка, облечена с пола и наметка от еленова кожа, колебливо пристъпи към Сабрина и й протегна съд, пълен с нещо приличащо на вода и няколко малки кожени кесийки, като промърмори няколко тихи думи на гърления си език.