Сабрина извърна лицето си настрана, така че той да не може да види сълзата, която се отрони и се спусна бавно по бузата й.
Но Дейн, въпреки слабостта и болката, не пропускаше нищо да се изплъзне от погледа му. В угасващия здрач сълзата улови малкото останала светлинка и заблестя с кристален блясък за част от секундата, после сянката я погълна и стана невидима. Той понечи да каже нещо, но се спря, а сивите му очи се впиха в лицето й.
— Съжалявам, Сабрина — каза накрая той. — Боя се, че се държа като противен болник — намръщи се той и затвори очи, обхванат от внезапна умора. Все още беше много слаб, много по-слаб, отколкото искаше да се покаже пред нея. Вълните на слабост и болка връхлитаха безжалостно върху него, също като прилива на океана. Може би това беше причината за смущението, което тя го караше да изпитва. Беше същото смущение и обърканост, които му бяха познати още от Алтамура, и това чувство не беше изчезнало през изминалите седмици, а напротив, беше станало по-силно. Чувстваше една несигурност във всичко, което бе свързано със Сабрина, с изключение на лудостта, че все още я обичаше. Не се беше двоумил нито за миг, когато се върна на брега на реката, където тя беше хваната в капана на плаващите пясъци, макар и да знаеше, че една такава постъпка едва ли не водеше до самоубийство. И най-лошото бе, че той беше готов да го направи отново.
— Дейн, можеш ли да хапнеш нещо? — попита го тихо Сабрина. Беше поставила ръка на рамото му и го стискаше нежно, като че ли се опитваше да го държи буден. — Ще възвърнеш силите си по-бързо, ако се помъчиш да преглътнеш няколко хапки.
— От какво? Сушено месо? Не мисля…
— Не, риба. Пъстърва. Спомняш ли си? Ти ми показа как да ловя пъстърва с копие там горе, в планината, точно след като напуснахме Денвър.
Това не беше всичко, което й беше показал… или всичко, което си спомняше. Въпреки че се чувстваше прекалено слаб, усети как тялото му започна да гори със същия буен пламък. Дори и в това състояние той желаеше Сабрина така, както не беше пожелавал никоя друга жена… с изключение на Тара.
Но със Сабрина беше по-различно. С нея беше изпитал само сладост, а не горчивина, примесена със страст. Да лежи в ръцете й в това импровизирано легло от борови клонки беше най-голямото щастие, което можеше да изпита. Но като че ли не знаеше или не се интересуваше от това, което рискуваше. Беше глупост да се съмнява в нея и да не смее да й се довери — беше немислимо тя да обича друг мъж.
— Да, Бри… спомням си — промълви той.
Сабрина затаи дъх, очите й се разшириха, ръката, с която бе хванала рамото му, започна да трепери. Тя положи усилие, за да се успокои, затвори очи и пое дълбоко въздух. Не я беше наричал с това гальовно име, нито пък й беше говорил с такъв нежен глас — нито веднъж през изминалите дълги седмици. Сега го беше направил. Беше впил очите си в нейните. В този един-единствен миг огънят в телата и душите им беше запален. Нагоре по лицето й запълзя издайническа червенина. Дишането й стана тежко.
Това беше мигът, който беше чакала с нетърпение, мигът, за който се беше молила през всичките тези седмици — от Сиера Мадрес до Навас, надолу по течението на реката до Тореон и после през високото плато. Беше си мислила стотици пъти какво да му каже и какво да направи. И сега, когато този миг най-после настъпи, не бе в състояние дори да мисли.
— Аз си спомням също — прошепна накрая тя. Светлините на здрача бяха угаснали, отстъпвайки място на нощния мрак. Небето над тях беше станало мастиленосиньо и само сенките в далечината подсказваха, че бяха заобиколени от хълмове. — Всяка дума. Всяко докосване. Но най-вече Саут Парк, когато под палещите лъчи на слънцето през онзи ден те видях да падаш…
Думите й нямаха нищо общо със стотиците неща, които си беше представяла, че ще му каже, и разстроена от тези няколко глупави и безсмислени слова, тя почувства неудържим поток от сълзи да изпълва очите й и да разлива по лицето й солената си топлина. Напълно безпомощна, тя извърна лицето си и така и не можа да види изражението на неговото лице, въпроса, който се съдържаше в очите му, които продължаваха да я наблюдават.
За Тара, мислеше си той, една такава сцена можеше да означава много или нищо, защото Тара беше ненадмината актриса, която можеше да заплаче по заповед. Но Сабрина никога не би могла да играе в такава предварително нагласена пиеса — тя бе толкова прозрачна, че всяко нейно преживяване се изписваше на нежното й лице, дори грубостта или което и да е друго отрицателно чувство не можеше да остане скрито.