Господи! Той беше изтощен както душевно, така и физически, уморен от тази борба да бъде неин съдник, да преценява всяко нейно движение и мисъл, уморен от съпротивата, която се мъчеше да й оказва.
— Не плачи — наложи си да изрече той, като едва можа да събере сипа дори за това. — По дяволите, не плачи… моля те. Прималява ми на стомаха, като те гледам. Донеси проклетата си риба, Сабрина. Ще изям това нещо, щом това ще те направи щастлива.
— Да, така е — тя почувства, че се усмихва през сълзи, без да може да разбере защо. — И престани да ме ругаеш, ясно ли е?
— Добре.
Беше изял само няколко хапки, когато заспа дълбоко, с глава положена все още на ръцете й. Тя не се притесни. Нека да спи. Нали беше жив. Но имаше и нещо повече от това една врата, която дълго време беше стояла здраво затворена пред нея, беше започнала да се отваря. Този път сълзите, които потекоха от очите й, бяха сълзи на облекчение.
Дейн се възстановяваше бързо. Както винаги, макар че в случая не беше толкова бързо, колкото той се преструваше, че е така.
След три дни тръгнаха отново, но напредваха бавно. Двамата яздеха, на гърба на единствения кон, който им бе останал, през непозната местност и това ги караше да поддържат ход, който Сабрина би определила като умерен, стига само Дейн да не се тормозеше за всеки изгубен час. Тя беше доволна, тъй като не бързаше много да пристигне в Денвър — града, в който Дейн беше решил, че те трябва да отидат, защото Санта Фе му изглеждаше твърде опасен. Беше живяла толкова дълго без удобствата и комфорта, които цивилизацията предлагаше, че едва ли вече чувстваше липсата им. Годините, прекарани в стегнати дантелени корсети с банели, тесни обувки и няколко десетки метра натруфени фусти и рокли, в тревоги дали всеки кичур коса беше на мястото си, сега й се струваха толкова далечни, че дори споменът за тях беше доста смътен.
При Албакърки се бяха натъкнали на едно ранчо и бяха рискували да слязат дотам, за да си купят втори кон. Така щяха да имат възможност да се придвижват по-бързо. След като заобиколиха Санта Фе, Дейн беше станал мрачен и унил. Сивите му очи често се спираха върху лицето й и я гледаха съсредоточено; когато мислеше, че тя не го вижда. А усмивката му, която и без това се появяваше рядко, беше изчезнала напълно.
Беше средата на септември и във високите планини на север от Санта Фе времето се беше влошило рязко. Въпреки очевидното настъпване на есента, от няколко дни се усещаха признаци за лятна гръмотевична буря — същата застрашителна тъмнина на хоризонта, същото неприятно усещане на очакваща притихналост, същото невидимо, но увеличаващо се напрежение, което рано или късно щеше да се разрази с пълна сила. Докато все още можеха да се движат, изглеждаше, че бяха на крачка разстояние пред бурята, но времето рязко се влоши и ги принуди да спрат.
— Колко път има още до Денвър? — беше попитала Сабрина, донякъде, за да разсее зловещата тишина, която се беше установила между тях, след като бяха спрели конете и се бяха приютили във вдлъбнатината на една скала.
— Промени ли решението си, Сабрина? Не е много късно. Качвай се на коня и завий наляво, по течението на следващия поток. Ще бъдеш на територията на апахите, преди да се е мръкнало — каза Дейн.
Повече слисана, отколкото ядосана, Сабрина пребледня, сякаш той я беше ударил.
— Недей, Дейн — каза спокойно тя. Усети как кръвта й кипва и залива лицето й с гореща вълна, но не позволи да даде израз на настроението си. — Зададох само един любезен въпрос, на който ти не отговори.
— Съжалявам — сви рамене той и погледна настрана.
— За твое сведение, Дейн, ако исках да се върна при Менгас, щях да го направя досега. Живях сред тези хълмове доста време, така че едва ли ще имам нужда от твоите указания. Или от твоето разрешение.
Нещо проблесна в сивите му очи. Лятна гръмотевица, помисли си веднага тя и инстинктивно се подготви за лошото, което следваше.
— Беше време, когато не се интересуваше колко дълго ще трае пътуването. Не бързаше много, доколкото си спомням, когато напуснахме Денвър на път за Санта Фе — изрече през зъби той.
— Тогава беше различно. И…
— Да, различно, наистина — прекъсна я той. — По-забавно, може би? По-възпитателно за теб, безспорно.
— По този начин ли си мислиш за онова време? Като за кратко забавление? Като възпитателен акт? Това ли са нещата, които те накараха да дойдеш в Алтамура? — попита предизвикателно тя.