Дейн изглеждаше изненадан, но само се намръщи по-силно и сви рамене в безмълвен отговор.
— Не разбирам какво правиш, Дейн? Не разбирам защо? Не мога да те разбера? Чувствам се така, като че ли съм обвинена и осъдена, без дори да разбера провинението си. Менгас ли е причината? Или има нещо друго, освен Менгас? С колко индианки от племето чейени си спал през всички тези години, за Бога? По твой избор! Аз съм само една жена — на мен не ми се предоставя право на избор! И прости ми, забравих, че ти си светец! Но се страхувам, че те помня малко по-различен! Спомням си Денвър, например! Спомням си как похотливо те гледаше Карълайна, а се съмнявам, че тя е била единствената, която е изпитвала такива желания към теб!
— Достатъчно! — предупреди я той, а от очите му хвърчаха искри.
— Не е достатъчно! Сега започвам! Коя беше другата, за която говореше? Онази, Тара…
— Спри! Бри, спри, за Бога!
Не думите му я накараха да спре, а изражението на лицето му. Беше станало бледо като на мъртвец, сякаш изживяваше някаква непоносима болка. Разтревожена, тя спря и остана загледана в Дейн, който се изправи рязко на крака и залитайки, се обърна с гръб към Сабрина, наведе главата си под надвисналата скала и се изгуби в притъмнялата околност, където студеният, виещ вятър предвещаваше началото на бурята.
— Дейн? — успя да извика тя със закъснение, възвърнала способността си да мисли. — Дейн, чакай.
Той не се върна и когато тя стана, за да го последва. Беше изчезнал. Сабрина стоя една дълга минута пред скалата, която им беше дала убежище, като трепереше от студ. Скали и сухи снопове увехнала трева беше всичко, което можеше да види. Един от конете наблизо повдигна главата си и погледна към нея.
— Дейн? — извика отново по-високо тя през воя на вятъра. Не очакваше отговор и не беше изненадана, когато не го получи. — Ох, дяволите да те вземат, Дейн Морган — промърмори безпомощно тя. Зелените й очи вече не блестяха от яд, а бяха като две дълбоки езера, в които се четеше съжаление. Може би не трябваше да казва всичко това. Но от друга страна, Бог знаеше, че трябваше да му го каже.
Това не я беше накарало да се чувства по-добре. Тя хвърли още един последен поглед наоколо, но местността беше позната на Дейн и ако той искаше да изчезне, тя знаеше, че можеше да го направи. Нямаше да може да го намери, ако той не искаше да бъде намерен. А да стои тук и да трепери, нямаше да й помогне ни най-малко. Тя въздъхна и се обърна с гръб към вятъра.
Измина доста време, преди Дейн да се появи отново — час, а може би и повече. Без каквото и да е извинение или обяснение, Дейн се беше навел под надвисналата скала и се бе приближил до нея.
— Здравей — каза просто тя.
— Здрасти — отговори й Дейн и кимна с глава.
— Как е времето? — попита Сабрина.
— Влошава се. Макар че все още си мисля, че може да се размине.
Съвсем като непознати, помисли си скептично Сабрина. Как можаха да стигнат дотук? Тя седеше и го гледаше, без да може да измисли какво друго да му каже. Сърцето й биеше по-бързо, както ставаше винаги, когато той беше близо до нея, но това не помагаше на словоохотливостта й.
Дейн стоя така известно време, загледан в нея, а едно особено изражение играеше на лицето му в тишината. После бавно и съвсем съзнателно отиде до нея и като се отпусна, седна на петите си, както правеха индианците. Едното му коляно беше опряно на голия камък, за да пази равновесие. През цялото време очите му не изпускаха нейните.
— Денвър е на двеста-триста мили оттук. Дори ако времето се задържи хубаво, ще ни трябва седмица или десет дни, за да стигнем дотам — каза той. — Така че, смятам, че е по-добре да вземем решение по няколко въпроса.
Инстинктивно, като че ли за да се защити, тя сви коленете си нагоре, допирайки ги до брадичката си, и обви здраво ръце около тях. Всъщност никога не се беше страхувала от темперамента на Дейн, от неговата пламенност и избухливост, но студенината и безразличието, които проявяваше сега, бяха непоносими за нея.
— Какво… решение… по-точно ще обсъждаме? — попита тя, въпреки че се досещаше за какво ще разговарят.
Навън, отвъд тяхното защитено местенце, поривът на вятъра изведнъж се усили, издавайки зловещи звуци, и макар че не можеше да проникне вътре, Сабрина неволно потрепери от ужас.
Дейн или не го беше чул, или не го интересуваше. Той повдигна загорялата си от слънцето ръка и докосна коляното й, като остави ръката си да лежи там. Сабрина отново потрепери и се помъчи да си поеме дълбоко въздух.
— Дейн, недей — прошепна умоляващо тя.
— Защо не?
— Защото… — всички реални причини изглеждаха неясни и съмнителни и й беше трудно да ги изрази с думи — защото… раната ти…