— Тя е излекувана. Между другото, какво толкова лошо от малко пролята кръв между приятели?
— Приятели? — повтори тя.
— Или любовници — сви рамене той. — Която от двете думи ти харесва повече.
Ръката му бавно и много нежно галеше коляното й. Очите му станаха още по-тъмни от вътрешния огън, който гореше в тях.
„Господи, помогни ми!“ — молеше се мълчаливо Сабрина, чувствайки горещи тръпки да лазят по цялото й тяло, а коляното й изгаряше под неговата опитна милувка. Не беше ли точно това, което тя беше искала? Не. Не и по този начин. Имаше нещо, което липсваше, нещо, което й се струваше погрешно. Вятърът отново зави зловещо и вътре в заслона притъмня. Лицето на Дейн, макар и съвсем близо до нейното, вече почти не се виждаше в спусналия се мрак.
— Любовници? — въпреки голямото усилие гласът й трепереше, а думите едва се чуваха от силното биене на сърцето й, което отекваше в ушите й. — Беше време, Дейн, когато ме наричаше съпруга.
Настъпи тягостно мълчание, като че ли той беше поразен от думите й, навяващи толкова много спомени. За миг ръката му спря да се движи върху коляното й.
— Да — съгласи се той след кратка пауза. — Имаше такова време — ръката му трепереше върху коляното й, след това се плъзна надолу към бедрата й, после нагоре към гърдите й, докосвайки нежно зърната й. Сабрина затвори очи и притаи дъх, мъчейки се отчаяно да запази контрол върху себе си. — И аз се… представих както всеки добър съпруг, нали? Дойдох в Алтамура, за да те спася. Връщам те здрава и читава в Щатите, след като минахме благополучно през Мексико. Искам да те заведа в Денвър или там, където ти пожелаеш да отидеш.
Ръката му се движеше бавно по другото й бедро, а след това се спря по-дълго върху нежната извивка на гърдите й.
— Така го каза, че прозвуча като делово предложение — отбеляза Сабрина.
— Така ли? — промърмори хладно той. — Може би не съм сигурен, че не е. Често съм казвал, че единствената истинска любов между един мъж и една жена е тази, която купуваш и за която плащаш. Така е много по-лесно, много по-ясно и по-малко смущаващо.
— Добре — успя да каже задъхано Сабрина. — Какво точно предлагаш, Дейн?
— Моите… услуги. От всякакъв род и компетенция, докато трае пътуването ни до Денвър. Също и бащински, ако се нуждаеш от такива.
— Телохранител?
— Включително и това.
— И аз мисля… — спря се неволно Сабрина, неспособна да продължи, тъй като Дейн се беше притиснал до нея, а другата му ръка бе обгърнала раменете й. Трябваше да е усетил трепета й, мислеше си тя. Би било невъзможно да му откаже, след като тялото й откликваше на докосването му, без значение колко много протестираше разумът й. — Мисля, че мога да отгатна каква е цената.
— И…?
— Сделката няма да стане — това беше всичко, което успя да каже, за да откаже на тялото си удоволствията, които му се предлагаха. Очите й отново се притвориха. С огромно усилие тя се помъчи да ги отвори.
— Какво ще стане, ако те заплаша, че стягам багажа и те оставям тук?
— Заминавай! Зная пътя достатъчно добре, за да мога и сама да стигна до Денвър.
— Няма да изкараш и една седмица сама в този пущинак. Ако самата природа не те убие, то команчите ще го направят. Няма да пътуваш още дълго в територията на апахите. А пастрокът ти може още да не се е отказал от преследването.
Сабрина не посмя да го погледне в очите, така че не можа да види пламъчето, което мъждееше в сивите им дълбини — изразяващо болка или съжаление. Тя чуваше само гласа на Дейн, студен и безчувствен.
— Не се страхувам от смъртта, както се страхувах преди, Дейн. В противен случай щях да те оставя да кървиш, докато умреш, и да продължа сама за Лае Кругес.
— Сабрина, не ме увещавай по този начин.
— Нямам намерение изобщо да те увещавам. Аз те обичам, Дейн. Не бих желала нищо повече на този свят от това да лежа отново в прегръдките ти. Дори… почти… като сега. Но не мога. Ако бих се задоволила с това да бъда проститутка, можех да остана в Алтамура, Дейн, или във Филаделфия с Гарвис.
— В действителност, аз не се нуждая от разрешението ти, Сабрина. Дори и ранен мога да взема това, което искам.
Независимо, че думите му прозвучаха опасни и хапливи, Сабрина знаеше — знаеше го интуитивно и го усещаше с тялото и сърцето си — че това бе една безполезна заплаха. Дейн Морган не бе човек, който щеше да изнасили една жена, която и да е тя — а най-малкото нея. Винаги го беше знаела, още от самото начало. И каквото и да се беше променило, помрачило и изкривило между тях, то това си оставаше непроменено. Колкото и дълбоки да бяха болката и гневът, които изпитваше по време на пътуването им от Сиера Мадрес дотук, той все още я обичаше. Обичаше я прекалено силно, за да й позволи да умре в плаващите пясъци на брега на реката Рио Гранде, обичаше я твърде много, за да си позволи да й причини нарочно болка.