Тя прие играта, извърна внезапно главата си към нето, а очите й срещнаха неговите. Повдигна ръцете си и го прегърна, като притегли главата му надолу и притисна лицето му до гърдите си. Въпреки че той трепереше, тя го притисна още по-силно към себе си, като наведе главата си и нежно целуна черната му коса, после склони глава върху неговата.
— Наречи го цена, щом ти харесва, Дейн. Има само едно нещо, което искам от теб — да ме обичаш толкова много, колкото аз те обичам.
Един благословен миг Дейн лежа притихнал в ръцете й. После без предупреждение или обяснение, той се стегна и се отдръпна от нея. Този път излезе от заслона и не се върна чак до сутринта, когато небето на изток се бе развиделило достатъчно, за да могат да виждат и отново поеха мълчаливо на север, към Денвър…
Малкият златотърсачески лагер, който представляваше Денвър навремето, се беше разраснал. Градът се беше променил. Сабрина дръпна юздите на коня и се загледа към града, сгушен в дъното на планинския път. Конят й пръхтеше нетърпеливо, дъхът му се издигаше в тънки струйки пара над белия, искрящ снежен килим. Дейн също беше спрял и се беше извърнал по посока на града. После рязко се обърна, без да каже нещо. Очите му бяха потъмнели, когато се спряха върху лицето на Сабрина.
Под тях лежеше градът или по-точно неговото ядро, от което щеше да израсне един истински голям град. Бяха останали само шест от предишните, направени от груби дървени трупи постройки. На тяхно място бяха издигнати сглобяеми дървени къщи, чисти и спретнати, някои от които многоетажни, боядисани в бяло, а тук-таме се срещаха и постройки, изградени от тухли или камък.
От двете страни на широката улица лежеше дървен тротоар, от външния край, на който бяха закрепени груби дървени парапети. Улицата между тях беше права и чиста, побеляла от утринния сняг. Тук-там сандъчета с цветя украсяваха стъпалата на магазините, хотелите и ресторантите. Имаше театър… ваксаджия… стъклени прозорци, а на едно място висеше табелата на лекаря. Това, което правеше най-голямо впечатление обаче, бяха прилично облечените жени — някои водеха деца за ръка.
Сабрина оглеждаше с търсещ поглед новия град, без да съзнава, че се беше намръщила.
— Не виждам „Златният орел“, Дейн.
— Някъде там е, но сигурно е с променен облик — сви рамене той. — Луис се канеше да му промени фасадата още когато бяхме тук последния път.
— О — кимна с глава тя, изненадана от това, че изпита някакво чувство на носталгия. Малка тъга, опита се да се успокои тя. Изобщо не беше впечатлена от него някога. Бог знаеше, че „Златният орел“, колкото груб и непретенциозен да беше, бе свързан с много спомени за нея. Там беше срещнала Тревис. И пак там беше разбрала, че обича Дейн Морган, този красив, загадъчен и опасен мъж, за когото знаеше толкова малко. Там Дейн за пръв път я беше взел в ръцете си, танцувайки валс по покрития с дебели дъски под пред публика от недодялани златотърсачи. Беше само преди година и половина, но се равняваше на цяла вечност.
— Нещата сигурно са се променили, нали, Сабрина?
Въпросът на Дейн отекна със същото усещане за загуба, със същото неясно съжаление, което самата тя чувстваше. Гласът му беше особено нежен — с такъв тон тя не го беше чувала да говори на никой друг. Една нежност, която беше чувала често, много, много отдавна, преди цяла вечност.
Нещо се надигна в гърлото й от пробудилите се чувства и Сабрина само кимна с глава, като пришпори коня си надолу по пътя. Една сълза падна и попари бузата й в студения, проникнат от слънчева светлина високопланински въздух.
Нещата наистина се бяха променили. И не към добро…
Дейн беше прав. „Златният орел“ си беше там, само че беше сменил премяната си. Сабрина нямаше затруднение с разпознаването на лъскавия златен лист, изрисуван на новата табела, която висеше над дървения тротоар на улицата.
Горе, в планината, снегът беше по-дълбок, докато тук, в града, беше поръсил само покривите и октомврийското слънце, все още ярко и топло през деня, го беше разтопил, превръщайки го в кал.
Имаха късмет с времето в планината. Преживяха само две снежни бури, които не успяха да им попречат съществено. Първата беше затворила прохода Рейтън, но за щастие, след като го бяха преодолели, като даде на двама им така необходимата почивка, особено на Дейн, който беше на прага на пълното физическо изтощение. Втората буря избухна само преди две нощи. Беше ги застигнала, но пътя. Конете не можеха да се движат и застанали на едно място, се бореха със снега, който стигаше до гърдите им.