Страхът от евентуално преследване от юг беше изчезнал, тъй като това вече не беше възможно. Снегът щеше да се натрупва до пролетта във всички високи части на Скалистите планини и щеше да служи като естествена преграда, здраво затворена за всеки смъртен. Ако Гарвис беше наел хора, които да ги преследват зад границата, то той само със сигурност беше загубил парите си. Нейните пари, помисли си мрачно Сабрина. Но такива щяха да станат, ако успееше да преживее още шест месеца.
В отговор на жеста на Дейн Сабрина слезе от коня си и завърза поводите му за парапета. Една хубава жена, облечена в светлолилава дневна рокля, мина покрай тях, хвърли поглед под дългите си извити мигли към Дейн, после погледна бързо към Сабрина и продължи нагоре по улицата. Разтревожена за пръв път от година насам, Сабрина погледна проницателно Дейн, после огледа себе си, съзнавайки контраста във външния им вид.
Дори облечен в кожени бричове и изцапани дрехи за езда, които носеше още от Рио Гранде, Дейн Морган беше мъж, който „хващаше“ окото на всяка жена. Каквото и да облечеше, му отиваше, като че ли беше роден да носи точно такава дреха. Беше висок, чернокос, слаб и мускулест. Лицето и ръцете му бяха почернели от слънцето и вятъра, а малките белезникави бръчки около очите и устните му само увеличаваха неговия чар, добавяха към излъчването му чувство за самоувереност и дори заплаха. Докато самата тя, мислеше си Сабрина, обзета от опасения, изглеждаше мръсна, уморена и едва ли имаше вид на наследница на огромното богатство на рода Уелс.
Леко намръщена тя се обърна с лице към стъклената витрина на близкия магазин и се загледа тъжно в отражението си.
Дейн й беше дал знак да го последва и когато тя не го направи, той се обърна, следвайки посоката на погледа й и леко се усмихна.
— Имам вид сякаш ме е дъвкала котка — прошепна тя и тихо въздъхна.
Той не беше сигурен, че тя искаше да я чуят, но когато хвана ръката й, се усмихваше и поклащаше глава, мълчаливо отричайки нейното недоволство.
— Едно от нещата, които винаги съм харесвал най-много в теб, Сабрина, е, че понякога нямаш и най-малка представа за това какво представляваш в действителност.
Изненадана, тя хвърли към него бегъл поглед, чудейки се какво ли искаше да каже. И преди да може да го разбере, те се озоваха вътре в „Златният орел“, заобиколени от дузина работници и дърводелци, които не спряха да окачват кристалния полилей дори и когато те застанаха под него. Един зидар довършваше монтирането на мраморната камина, внесена от Италия.
Току-що бяха отворили заведението за обяд. Една голяма тълпа от хора вече се събираше в трапезарията до фоайето и изглежда, не обръщаше внимание на шума и прахта, идващи от строежа около тях. Дейн отиде до чиновника, застанал до лъскавото махагоново бюро, което блестеше като сатен под светлината на красивата кристална лампа. Посетителите в съседната стая бяха елегантно облечени и се държаха възпитано. Гледката напомняше повече Филаделфия, отколкото това, което тя си спомняше от предишния Денвър. Почувствала се неудобно, Сабрина стоеше сковано и се изчервяваше под любопитните погледи, които някои от мъжете й отправяха.
— Ето ключа от стаята ти, Сабрина — каза Дейн и й подаде месинговия ключ, закачен на претенциозен масивен ланец. — Аз… взех две отделни стаи. Предположих, че ще предпочетеш това. — Без да й даде време да му отговори, той продължи: — Наредих да качат вана в стаята ти и да я приготвят. Можем да обядваме, след като свършиш. Освен това има един дилижанс, който тръгва утре сутринта за Сейнт Луис и друг, който тръгва следобед за Сан Франциско. Запазих ти място за този, който тръгва на изток, а за себе си — за този на запад. Чиновникът ще пази билета ти до утре сутринта.
Сабрина забрави своето смущение и лицето й възвърна предишния си цвят. Сърцето й спря да бие. Очите й се разшириха от удивление и втренчено се впиха в Дейн.
Той не каза нищо, стоеше притихнал като нея, а тъмните му сиви очи не преставаха да я гледат.
Съвсем наблизо внезапно се чу шокиращ смях. Една жена, облечена в стилна рокля, се носеше в компанията на половин дузина мъже. Лъскавата й, гарвановочерна коса беше вдигната високо, идеално сресана в сложна прическа. Блестящата кораловочервена атлазена рокля светеше като скъпоценен камък на светлината на лампата. Уханието на скъп парфюм се носеше из въздуха около нея, а по лицето й личаха следи от пудра и грим. Смехът се чу отново — прекрасен, изразяващ пресметнато удивление, богат като водопад, мелодичен и вълшебен.